Кристофър Райх - Правилата на измамата

Джонатан отстъпи назад замаян и се подпря на бюрото. Видя отражението си в стъклената рамка на една от снимките на стената. Беше целият в кръв. Разрезът на шията му зееше на сантиметър от сънната артерия. Извади от джоба си кърпичка и я притисна към раната.

— Секунда — ухили се той уродливо, имитирайки веселия глас на Хофман.

Огледа се наоколо. Прозорецът зад бюрото се намираше на височина четири етажа. Този път нямаше улук, по който да слезе. Спусна се към вратата, сграбчи търкалящия се на пода пистолет и го напъха в колана си.

— Влез — извика.

Секретарката нахълта и преди да успее да се огледа, Джонатан хлопна вратата зад гърба й.

— Божичко! Какво се е случило? — изропта тя, шарейки с поглед наоколо.

Джонатан я подпря с гръб към вратата.

— Ако не викаш, няма да те нараня. Разбираш ли?

Тя закима енергично.

— Но…

— Шшшт — каза той. — Всичко ще е наред. Обещавам ти. Сега се отпусни.

Очите на жената се разшириха от ужас.

Джонатан притисна с пръсти сънната й артерия и преустанови притока на кръв към мозъка й. Жената започна да се дърпа от ръцете му, но след няколко секунди притихна. Той внимателно я положи върху килима. Щеше да остане в безсъзнание от две до десет минути. На Хофман щеше да му е нужно повече време.

Джонатан се огледа из кабинета. Не можеше да се покаже навън в този вид. Съблече сакото си, облече палтото на Хофман и го закопча догоре. Тръгна бавно по коридора с наведена глава, притискайки с ръка кърпичката към врата си. Слезе по стълбите до партера и излезе навън през централния вход. В края на улицата ускори крачка, а малко по-нататък хукна с всички сили.

Откри мерцедеса на закрития паркинг на Централщрасе точно срещу железопътната гара. Измъкна аптечката изпод седалката и извади оттам марля и лейкопласт. Нямаше да му помогнат особено. Раната трябваше да се зашие.

Притискайки шията си с една ръка, Джонатан бавно подкара колата извън града и пое по магистралата в посока към Берн.

Имаше само едно място, до което искаше да се добере час по-скоро.

Фон Даникен се движеше в най-бързата лента на магистралата със скорост почти сто и осемдесет километра в час. Пътят минаваше през терасовидни лозя, плъзнали по високите склонове край Женевското езеро. Отвъд спокойните му сини води се издигаха покритите със сняг планински върхове на френския департамент Горна Савоя.

Когато наближи Нион, недалеч от Женева, телефонът му иззвъня. Натисна бутона за отговор, разположен върху волана.

— Роде от катедра „Съдебна медицина“ в Цюрих.

— Да, докторе… — Фон Даникен си спомни, че Роде му бе звънял и предишната вечер, ала той не отговори на обаждането му.

— Става въпрос за аутопсията на Ламерс. Открихме нещо странно. — Роде му разказа подробно за батрахотоксина, или жабешката отрова, с която бяха покрити куршумите. — Моят колега, доктор Уикс от Скотланд Ярд, е убеден, че убиецът на Тео Ламерс е бивш служител на Централното разузнавателно управление.

Фон Даникен не отговори. Твърде вероятно да е от ЦРУ. Когато стана ясно, че Блиц не е немец, а иранец — бивш военен при това, — се усъмни, че убийствата са професионална работа на някоя разузнавателна агенция. Замисли се за Филип Палумбо. Американският му колега или не се е занимавал с конкретните случаи, или умишлено е скрил тази информация от него.

Фон Даникен благодари за обаждането и затвори. Магистралата се стесни и той влезе в пределите на града. Пътят се спусна надолу, следвайки извивките на езерото. От лявата му страна се простираше разкошен хълмист парк.

Покритите със сняг ливади се спускаха живописно към брега. Мина покрай построените в този район просторни комплекси на важни международни институции: Обединените нации, Общото споразумение за митата и търговията, Световната здравна организация.

Адресът, който търсеше, се намираше в по-закътан район на града. Паркира на „Рю дьо Лозан“ пред китайски ресторант и турско шивашко ателие. Часът беше дванайсет и пет. Вече закъсняваше, ала човекът, с когото имаше среща, щеше да го почака още няколко минути.

Прехвърли имената с буква П в телефона си и се спря на едно от тях. Жуженето отекваше в ухото му, докато сигналът се опитваше да стигне до бог знае коя точка на планетата.

— Здравей, Маркус — обади се дрезгав глас с американски акцент.

Фон Даникен предпочете да не пита Филип Палумбо къде се намира.

— Искам да си наясно, че обаждането ми е извън рамките на официалните ни взаимоотношения — започна той, без да губи време за любезности и празни приказки.