Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Ще повторя предложението си — продължи Хофман. — Напусни кабинета. Изнеси се от страната по най-бързия начин. Нямаме никакво желание да ти се случи нещо лошо. В регистрите ни фигурираш като един от добрите. Помагал си ни неимоверно, независимо дали си го осъзнавал, или не. Дай ми дума, че няма да ровиш повече, и ще спра хрътките, които са по петите ти.

— А ти даваш ли ми думата си за това?

— Да.

Хофман отново примигна. Този път в продължение на няколко секунди. И точно тогава Джонатан се сети откъде го познава. Беше го срещал преди повече от пет години, но със сигурност знаеше, че не бърка.

Всичко започна доста преди Ливан.

— Познавам те — неочаквано изрече Джонатан.

Хофман не каза нищо, ала бузите му внезапно се обагриха в руменина.

— Ти си Маккена — продължи Джонатан. — Военнослужещ от Кралската гвардия към мироподдържащите сили на ООН в Косово. Майор, ако не греша?

Хофман се изкиска. На лицето му се изписа изумление и той се приведе напред. Безупречният му немски се изпари и той заговори на чист британски английски.

— Много време ти отне, а, Джони? Точно така. Косово. Навечерието на Нова година, ако не се лъжа. Обърнахме по няколко питиета тогава. Аз, ти и Ема. Понаедрял съм малко през годините, но не е ли така с всички? Е, присъстващите правят изключение. Изглеждаш в страхотна форма, Джони, като се имат предвид обстоятелствата.

Това беше той. Маккена. Двайсетина кила по-тежък, с мустаци и пооредяла коса, но все пак той. Същият тик на окото. Същият вбесяващ навик да го нарича „Джони“.

Кръвта заблъска в главата на Джонатан, притискайки слепоочията му като в менгеме. Косово. Новогодишното празненство в британските казарми. Майор Джок Маккена, облечен в шотландска пола, с гайда в ръка, точно преди полунощ. Накрая си спомни и последната част — причината, поради която не успя да го разпознае веднага.

— Но ти си мъртъв. Загина при автомобилна катастрофа два дни преди да напуснем страната.

Хофман вдигна рамене.

— Както виждаш, не съм.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Джонатан.

— Този, който се налага да бъда.

Хофман скочи от стола си. Джонатан стисна дръжката на пистолета си, ала не успя да го измъкне навреме. Не притежаваше нужните рефлекси. Хофман с лекота го изби от ръката му. Между средния и безименния пръст на другата му ръка щръкна острието на къса кама. Замахна с нея към Джонатан и сряза ревера на сакото му, минавайки на косъм от шията му. Джонатан отскочи назад и се стовари върху някакъв стол.

— Твой ред е — каза Хофман и заобиколи бюрото. — Хайде. Викай. Искаш да дойде полицията? Добре. Нека дойдат. В кабинета ми е нахълтал убиец. Защитавам живота си.

Джонатан посегна към стола и го стисна пред себе си като щит срещу по-едрия от него мъж. Хофман се хвърли напред. Между пръстите му проблесна острието. Джонатан вдигна стола и отблъсна удара.

Погледна към писалището. В ъгъла стоеше кутията с клапани, която бе донесъл от първия етаж. Всеки от тях беше голям колкото водна чаша и тежеше около килограм. Пристъпи напред, блъсна Хофман и грабна един от клапаните.

Държеше стола само с една ръка и беше уязвим. Хофман веднага го усети, стисна единия крак на стола и го завъртя встрани, а с другата ръка замахна с ножа към Джонатан. Той не успя да отстъпи и този път острието проби сакото и поряза гърдите му. Вдигна клапана и го стовари върху Хофман с всичка сила. От веждата му рукна кръв. Хофман изрева, разтърси глава и отново се хвърли с цяло тяло напред като футболен нападател в атака.

Джонатан пусна клапана и стисна стола с две ръце. Хофман беше по-едрият от двамата и въпреки благото си изражение, се оказа изключително силен противник. Острието отново проблесна и Джонатан усети парене отстрани на врата си.

Тогава на вратата се почука.

— Всичко наред ли е, господин Хофман?

— Напълно — отвърна той с нелепо въодушевление.

Натисна стола напред. Лицето му беше яркочервено, а от челото му се лееше пот. Делеше ги по-малко от метър разстояние. Вдигна ръка, готов да замахне отново.

Джонатан рязко приклекна и изненадващо запрати стола наляво. Хофман загуби равновесие, залитна в същата посока и падна на колене. Джонатан се хвърли зад него, грабна още един клапан от кутията и го стовари в тила на Хофман. Той започна да се надига и Джонатан го удари повторно.

Мъжът се срути на пода по очи.

— Господин Хофман! — извика секретарката. Вече чукаше по вратата. — Моля ви! Какъв е този шум? Мога ли да вляза?