Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Разговаряхме вчера.

— Господин Шмид?

— Точно така. — Джонатан остави кашона на бюрото. — Викай! — каза той. — Сега е моментът. Хайде. Извикай секретарката си на помощ.

Хофман стоеше като вкаменен. Не пророни и дума.

— Не можеш, нали? — продължи Джонатан. — Не искаш да рискуваш да дойде полицията и да се наложи да им разкажа всичко, което знам за теб и Ева Крюгер.

— Прав си — спокойно отвърна Хофман. — Но това се отнася и за двама ни. Аз не мога да извикам, а ти не можеш насила да ме накараш да проговоря.

— Единственото, което ме интересува, е в какво е била замесена.

Хофман скръсти ръце пред гърдите си.

— Седни, доктор Рансъм.

Джонатан предпазливо се приближи към бюрото. Приседна на ръба на стола. Затъкнатият на кръста му пистолет се заби в гърба му и той неволно сбърчи чело.

— Как действа тази структура? Компания в рамките на компанията? Таен вътрешен проект? Нещо такова ли е?

Хофман вдигна рамене в знак на безсилие.

— Излишно е да гадаеш.

— Предполагам, че произвеждате нещо забранено по поръчка на някого, който не бива да го притежава. Какво е то? Оръжие? Ракети? Защо иначе да разпъвате сергия на място като това? Видях във фабриката врата с ограничен достъп за проекта ТАР. Какво изобщо значи „Термоанализи и разработки“?

Хофман се приведе напред. От любезното му изражение нямаше и следа.

— Представа нямаш в какво се забъркваш!

— Имам някаква представа. Знам, че сте вербували Ема миналата година, докато бяхме в Ливан. Смятам, че имате свой човек в „Лекари без граници“, някого, който е уредил преместването ми в управлението.

— Всичко започна доста преди Ливан — каза Хофман.

— Не — отвърна Джонатан. — Започна точно в Бейрут. Бях там, когато тя е взела решението. — Трябва да е било тогава, помисли си той. Това обясняваше нейната депресия, постоянното главоболие. Обмисляла го е. — В Париж ли се срещнахте?

— О, да, в Париж. Спомням си. Всички онези твои обаждания, когато така и не успя да я откриеш в хотела. Трябваше да й ги препратим, но възникна някакъв технически проблем. Колко жалко. Каза, че имала някаква приятелка, която да я покрива. Увери ме, че си й повярвал. Ала явно не си.

Джонатан пропусна сарказма му покрай ушите си.

— За кого работите?

— Ще кажа само, че сме могъща организация. Я се огледай. У теб е мерцедесът. Парите също, предполагам. Видя и дома на Блиц. — Хофман положи ръце върху бюрото. Изглеждаше благ като застрахователен агент, опитващ се да го спечели за клиент. — Опасявам се, че ще се наложи да се задоволиш с това.

— Няма да стане. Не и днес.

— Доктор Рансъм — твърдо продума Хофман. — Послушай съвета ми. Обърни се и напусни този кабинет. Изчезни и от страната. Мога да се погрижа полицията да отмени заповедта за задържането ти. Прави каквото искаш, само не се обръщай назад. Все още имаш време да се измъкнеш от кашата, в която си се забъркал.

— Значи ли това, че ще отмениш и заповедта към човека, който се опита да ме застреля снощи? — ехидно попита Джонатан.

— Нямам нищо общо с това — вдигна ръце Хофман.

— А ченгетата, които се опитаха да откраднат чантите на Ема? Или с това също нямаш нищо общо?

— Договорът ни с въпросните полицаи беше изтекъл. Предполагам, че са се поувлекли. Съжалявам. Но в крайна сметка, ти извади късмет, за разлика от тях двамата.

— Кой тогава уби Блиц? — смръщи вежди Джонатан.

Хофман се замисли за момент. Въздъхна и нервно примигна.

— Хора с различни намерения от нашите.

— Хора, които не смятат ТАР за особено добра идея? Ами ако те решат, че не е много разумно да си тръгна по живо, по здраво?

— Не мога да говоря от тяхно име. Ако са направили опит да те убият, предполагам, че е, защото те смятат за съучастник на съпругата ти.

— Искаш да кажеш, ваш съучастник?

Хофман повдигна вежди. Очевидно идеята, че някой вярва в подобна възможност, не му допадаше.

— Така или иначе, не мога да ти помогна в това отношение.

— Оценявам откровеността ти — каза Джонатан. — Но за жалост, не ми върши работа.

Хофман плъзна стола си назад и сключи ръце на тила си, сякаш да покаже, че официалният им разговор е приключил. Вече можеха да си побъбрят като приятели.

— Съчувствам ти, докторе. Неизвестността е доста мъчително чувство. Моят брак не изтрая и три години. А твоят продължи осем, нали? Болшинството не стигат до толкова.

Докато говореше, клепачите му отново примигнах бързо. Нервен тик на очите, не се среща много често, помисли си Джонатан. Напомни му за някого, когото познаваше преди доста време.