Кристофър Райх - Правилата на измамата

Сервитьорката пристигна и постави на бара чиния с виенски шницел и пържени картофи. Инженерът подпъхна салфетка в яката на ризата си, поръча още една халба и се нахвърли върху обяда си.

Джонатан погледна крадешком към служебната му карта. Знаеше как може да я вземе, ала не беше сигурен дали му стиска да го направи. Замисли се за убиеца от предишната нощ и опряния в прозореца на колата пистолет. На човек като него нямаше да му мигне окото да направи това, което е нужно в ситуация като тази.

Инженерът отряза още едно парче телешко, набоде на вилицата няколко картофа и броколи и натъпка всичко в устата си.

— Имате ли нещо против да пазите мястото ми за няколко минути? — попита го Джонатан. Прозвуча доста по-уверено, отколкото очакваше. — Трябва да доплатя паркинга. Спрял съм зад ъгъла. Веднага се връщам.

— Разбира се. — Мъжът дори не си направи труда да вдигне поглед от чинията.

Щом излезе навън, Джонатан вдигна яката си, за да се предпази от снега и забърза към аптеката малко по-надолу по улицата. Мигащият зелен кръст над входа й беше често срещана гледка. По пътя от апартамента му в Женева до трамвайната спирка — разстояние от пет пресечки — минаваше най-малко покрай четири аптеки.

Влезе вътре и се запъти направо към касата. Без да се колебае, подаде международната си лекарска карта на гишето и поиска десет капсули Триазолам от 500 милиграма, по-известен с търговското си наименование Халцион .

Съзнаваше, че го издирват в цялата страна, но прецени, че рискът да го открият не е чак толкова голям. Първо, Халцион беше често предписвано успокоително при лечение на безсъние. Рецепта за десет хапчета нямаше да събуди съмнение. Второ, аптеките в Швейцария, за разлика от тези в Щатите, бяха независими обекти, управлявани като семеен бизнес. Нямаше нито централизирана база данни, която да следи рецептите, нито компютърна система, която да свързва властите с фармацевтите и да публикува съобщения при издирване на хора. Ако полицията не се бе нагърбила да изпраща факсове или имейли с името и описанието му до всяка една аптека в страната, нямаше основание за тревога. Ала подобна възможност той отхвърли веднага, тъй като от инцидента в Ландкарт бе минало твърде кратко време, а подобни процедури, касаещи големи правителствени организации, протичаха мудно и тромаво.

Фармацевтът му подаде шишенцето с приспивателни. Джонатан излезе от аптеката и спря до един вход, където извади половината и грижливо ги сгъна в банкнота от десет франка. Стисна пакетчето в лявата си ръка и забърза обратно към ресторанта.

Всичко това му отне точно дванайсет минути.

— Още една? — попита Джонатан.

— Защо не? — отвърна мъжът и се усмихна на късмета си.

Джонатан поръча още една халба бира и шнапс за себе си.

— Наздраве — каза на немски той. Отпи от огненото питие, премлясна с устни и извади от джоба си писалка. — Бяхте много услужлив. Бихте ли ми казали името на началник „Личен състав“?

— При нас отделът се нарича „Човешки ресурси“. — Мъжът съобщи името и Джонатан се престори, че смята да го запише. Вместо това, нарочно изпусна писалката, така че да падне точно до краката на инженера. Както и очакваше, човекът стана и се наведе да я вдигне.

Щом главата му се скри под бара, Джонатан изсипа петте капсули Халцион в халбата му. Секунда по-късно мъжът се изправи с писалката в ръка. Джонатан вдигна чашата си:

— Danke.

Последва още една наздравица.

Десет минути по-късно халбата на брадатия беше суха като пустинята Гоби, а чинията — лъсната до блясък. Инженерът лакомо посегна към последното хлебче от панера и го погълна на две хапки. Джонатан започна да се тревожи, че огромното количество храна в стомаха му може да забави действието на лекарството.

Мъжът не спираше да говори за работата си, за износите до Африка и Близкия изток, за цялата документация, свързана с тях, за разрешителни и патенти. Джонатан крадешком погледна часовника си. Крайно време беше хапчетата да започнат да действат. Алкохолът засилваше ефекта на приспивателното. Два грама и половина от него щяха да съборят и слон. Зениците на събеседника му изглеждаха разширени, ала говорът му си беше съвсем наред. Погледна към огромния му корем — вътре спокойно можеше да се побере още толкова храна, колкото беше изял. Може би пет капсули нямаше да са достатъчни…

— Значи имате доста поръчки от Южна Африка? — обади се Джонатан, опитвайки се да поддържа разговора, за да попречи на мъжа да си тръгне.