Кристофър Райх - Правилата на измамата

Просторното помещение приличаше на закрит стадион с голи напречни алуминиеви греди под високия таван. Наоколо кипеше усилена дейност — подминаваха го работници, някои пеш, други на мотокари, трети управляваха електрически коли… На различни места в залата бяха наредени купчини инвентар, издигащи се на десетина метра от пода. Странно, но въпреки огромните размери на помещението, звукът се чуваше някак приглушено и придаваше на фабриката една особена, извънземна атмосфера.

Близо до Джонатан няколко редици херметизирани цистерни очакваха инспекция. Той ги заобиколи и продължи нататък. Когато забележеше нещо интересно, спипаше да си поговори с работниците. Повечето от тях бяха любезни и услужливи и той успя да разбере например, че херметизираните цистерни бяха всъщност смесители, произвеждани по поръчка за голяма швейцарска фармацевтична компания.

По-нататък групи работници се суетяха около автоклави, топлообменници и преси. Очевидно изработваха широк диапазон от продукти и мъжът от ресторанта беше прав, когато каза, че „Цуг Индустриал“ вече няма нищо общо с оръжейния бизнес.

В дъното на фабриката имаше вход към друга зала, през който забеляза да влизат и излизат няколко души. Пропускът се осъществяваше чрез биометричен скенер на зениците. До вратата имаше табела с надпис: „ТАР. Термоанализи и разработки. Вход за външни лица забранен“.

ТАР. Името, на което се натъкна в USB устройството от гривната на Ема и в съобщението от кабинета на Блиц.

„Изпълнението се предвижда за края на първото тримесечие. Последната доставка до клиента ще се осъществи на 10.02. Разглобяването на цялата производствена апаратура да бъде завършено до 13.02.“

Неразумно беше да се опитва да влезе в забранената зона. Обърна се и се запъти в обратната посока. Трябваше да потърси отговорите на въпросите си от друго място в сградата.

На стената висеше картонена папка с надпис „Качествен контрол“, а до нея имаше кутия с няколко лъскави метални клапана. Взе със себе си и двете. Следвайки указателните табели по стените, намери пътя до главната административна сграда. Кимна любезно на служителката от рецепцията и необезпокоявано стигна до асансьора.

Етажите бяха обозначени по длъжности. Първи етаж: Рецепция. Втори етаж: Счетоводство. Трети етаж: Продажби и маркетинг. Четвърти етаж: Управление. Натисна бутона за третия.

Излезе от асансьора и забеляза, че стаите са с последователна номерация — 3.1, 3.2. Под всеки номер стоеше името — или имената — на хората, работещи в кабинетите. На последната врата вляво видя името на Ханс Хофман. В чакалнята го посрещна секретарка с безупречна прическа.

— За господин Хофман — каза той и вдигна кутията пред себе си, сякаш носеше коледен подарък.

— За кого да съобщя?

Джонатан се представи с името на мъжа от бара.

— Нося мостри на господин Хофман за одобрение.

Секретарката изобщо не погледна към служебната му карта.

Тя не е наясно, осъзна Джонатан. Няма нищо общо с проекта ТАР.

— Сега ще му съобщя — каза секретарката.

— Не си правете труда — отвърна Джонатан. — Той ме очаква.

Не се тревожеше за последствията, тъй като беше воден единствено от желанието да стигне до истината — за Ема, за ТАР, за всичко…

Отвори вратата и влезе в кабинета на Ханс Хофман.

Вицепрезидентът на инженерния отдел, според табелката на вратата, седеше зад бюро от светло дърво с телефонна слушалка до ухото и енергично барабанеше с писалка по бележника пред себе си.

Хофман беше едър, приветлив мъж с пригладена назад оредяваща руса коса, откриваща дундестото му, доволно лице и леко раздалечените му сини очи. Същата физиономия от снимките в кабинета на Блиц. Нищо по-особено от стотиците лица, с които се разминаваше ежедневно… Някак познато, но в същото време напълно непознато.

Мъжът погледна към Джонатан и замръзна. Очите му забиха в него като лазери. Това той ли е? Въпросът буквално се четеше на челото му, като изписан с неонови букви. Джонатан не трепна. Усмихна се раболепно и попита къде да остави кутията с клапаните. Хофман го огледа от глава до пети, посочи към ъгъла на бюрото си и продължи да говори по телефона.

— Доставката трябва да е в митническия склад до десет часа утре сутрин — каза той. — Инспекторите няма да удължават срока повече. Обади ми се, ако изникне някакъв проблем. — Хофман затвори телефона и с раздразнение погледна към посетителя си. — А вие кой сте?