Кристофър Райх - Правилата на измамата

Във въображението му белият безпилотен самолет увеличи размерите си, промени формата си и вече не беше „търтей“, натъпкан с двайсет килограма пластичен експлозив, а DC-9 на „Алиталия“ с четиридесет пътници на борда и шестчленен екипаж, пътуващ от Милано до Цюрих. Сред тях — съпругата му, нероденото му дете и тригодишната му дъщеричка. Осъзнаваше, че сънува, ала това изобщо не намаляваше надигащия се в него ужас. Виждаше как носът на самолета се подава от облака. Подготвяше се за кацане. Не беше февруари, а ноември. Нощ, подобна на тази. Отрицателни температури. Мокър сняг. Мъгла.

В съня си стоеше в пилотската кабина и обясняваше на пилота, че няма никакво право да лети при такива условия. Той обаче си говореше със стюардесата и изглеждаше по-заинтересован от телефонния й номер, отколкото от показанията на висотомера, според който летяха триста метра по-ниско от нормалното.

Тогава, с безмилостната яснота, характерна за сънищата, Фон Даникен видя съпругата си и дъщеря си, седнали в задната част на устремилия се към планинския склон самолет. Настани се до тях, както винаги, нежно покри с длани очите им и ги поведе към дълбокия им, безболезнен сън. Главичката на Софи лежеше на рамото на майка й.

Точно в 19:00 часа на 14-ти ноември 1990 година полет 404 на „Алиталия“ се разби челно в Стаделберг на височина четиристотин метра надморско равнище, сам на петнайсет километра от летището в Цюрих. Според докладите за катастрофата, след предупредителния сигнал пилотът е имал по-малко от десет секунди време да избегне сблъсъка.

Задъхан и облян в пот, Фон Даникен скочи в леглото си, преди да му се наложи да стане свидетел на експлозията.

— Това няма да се случи отново — зарече се той.

Никакво падане на самолети повече.

Нямаше да го допусне.

На двеста километра в южна посока, в планинското селце Кандерстег светеха прозорците на малка хотелска стая, където слаб, мускулест мъж трепереше неконтролируемо, застанал пред огледалото. Изглеждаше гротескно, като в роля от филм на ужасите. Кървави петна обагряха мъртвешки бледата му кожа. Дълбоко хлътналите му черни очи изгаряха в треска. Провиснали кичури коса лепнеха по потното му чело.

Призрака умираше.

Отровата го убиваше.

Един от собствените му куршуми бе рикоширал в бронирания прозорец и бе пробил коремната област, точно над черния му дроб. Големината на дупчицата бе едва колкото слънчогледова семка, ала кожата около нея вече имаше противен, кафеникавожълт оттенък, като от едноседмична синина.

С всеки удар на сърцето му по гладкия, плосък корем бликваше струйка кръв. Повърхностна рана. Сблъсъкът със стъклото бе раздробил кухия връх на куршума и заедно с оловното парченце, в тялото му бе попаднало миниатюрно количество отрова, едва няколко микрограма. Иначе досега щеше да е мъртъв.

Тялото му се затресе в спазми. Той притвори очи, молейки се да преминат по-бързо. Дишането му ставаше все по-тежко, погледът му се замъгляваше. Чувстваше пръстите си изтръпнали, като набодени с игли. В недрата на съзнанието му се появи пъкълът. Виждаше силуетите на гърчещи се в страдания зверове. Виждаше и лица. Жертвите му крещяха името му, очакваха пристигането му с нетърпение…

Отдръпна се от ръба на бездната и отвори очи. Не още, каза си той. Не бе готов да премине в отвъдното.

В едната ръка стисна ножа си, а в другата — марля, напоена със спирт за разтривки. Напипа с пръсти парченцето олово и разположи острието над него. Укроти треперенето си, направи бърз, точен разрез и отстрани отломката. Притисна превръзката към раната и потрепери от изгарящата болка.

Приседна на леглото си и се насили да пийне чай. Лежа три часа, борейки се с отровата. Най-после спазмите утихнаха. Потенето намаля и дишането му се нормализира. Беше спечелил битката. Оживя, но победата изцеди силите му…

Чувстваше се изтощен, ала не можеше да си позволи да заспи. Взе душ, за да отмие кръвта от тялото си. Подсуши се и подреди олтара си на перваза — пръчици от бенгалски фикус, щипка пръст от родния му край и капки вода от свещения извор на Гуарано. Изрече молитва към Ханхау, бог на подземния свят и към Какоч, създателя. Поиска позволение да открие и убие мъжа, който успя да се изплъзне от лапите на смъртта. Когато приключи, напръска с водата леглото си, за да се предпази от злите духове.

Едва тогава Призрака се отпусна между завивките.

В съня си чу глас, който го предупреждаваше, че никога няма да се завърне в дома си. Казваше му, че няма да успее да убие американеца, а че Рансъм ще убие него. Умоляваше го да отнеме собствения си живот. Позна гласа на Ханхау, опитващ се да го примами в света на сенките. Призрака се изсмя в съня си, за да покаже на Ханхау, че не му обръща внимание.