Кристофър Райх - Правилата на измамата

Светофарът светна в зелено.

Джонатан зави по магистралата и пое направо, оглеждайки се за най-близкия изход, като внимаваше да не превишава ограничението за скоростта. Десетина минути по-късно вече се носеше по тесния път, който го отвеждаше все по-далеч от магистралата. Увери се, че никой не го следва, отби встрани и угаси двигателя. Вдигна очи към огледалото за обратно виждане. Отсреща го гледаше един беглец. Дишаше учестено и се чувстваше замаян, сякаш всеки момент щеше да повърне.

Не за пръв път стреляха по него. Веднъж, докато работеше в полева болница в Либерия, попадна в престрелка между две воюващи фракции. Беше в операционната. Ампутираше гангренясал крайник вследствие на рана от мачете. Дори и сега, след изминалите седем години, ясно виждаше себе си с триона в ръка, докато куршумите се забиваха във варосаните циментови стени. Отвън се носеха обичайните викове и писъци. Много добре помнеше мъжкия глас, който крещеше: Cachez-vous vite. Ils vont nous tous tuer. „Скрийте се бързо. Ще избият всички ни“. Но никой в операционната не помръдна. Дори когато един от изстрелите вдигна във въздуха системата за венозно вливане.

Загледа се в страничното стъкло до себе си. Нямаше мрежа от пукнатини, нито дупки. Само три драскотини с формата на звездички. Прокара пръсти по повърхността му. Нямаше дори вдлъбнатина. Удивително, помисли си той, чудейки се как е възможно парче стъкло да отблъсне куршум, изстрелян от упор. Вероятно не беше стъкло, а някакъв вид пластмаса. Каквото и да беше, харесваше му. И то дяволски много. Пъхна пръста си в пробитата в тапицерията на тавана дупка, но не успя да открие куршума.

Отпусна се на седалката и се замисли за надвисналата над главата му опасност. Беше прекрачил някаква граница. Може би когато избяга от полицията в Ландкарт или когато реши да открие Готфрид Блиц. Това нямаше значение. Той вече не беше опечаленият съпруг, опитващ се да научи нещо повече за двойствения живот на съпругата си. За потайните и занимания. Той беше станал част от това… каквото и да бе то.

Без да обръща внимание на дъжда, излезе от автомобила и огледа пораженията. Предната броня беше надраскана и огъната отдолу, но иначе на колата й нямаше нищо.

Истински танк, помисли си той, завладян от някакво нелепо чувство на гордост.

Бързо се пъхна обратно вътре и усили климатика. Замисли се за човека, който се опита да го ликвидира. Нямаше никакви съмнения, че това е убиецът на Блиц. Сигурно го бе преследвал цял ден, изчаквайки удобен момент. Но защо толкова дълго? Можеше да свърши тази работа и по-рано в планината или в града, където Джонатан бе много по-уязвим. Нямаше отговор на този въпрос.

В едно нещо обаче не се съмняваше — убиецът се изненада точно колкото и той самият, че колата е бронирана.

Точно така, човече. Не кола, а шибан танк!

Докосна медальона на врата си. Свети Кристофър, покровител на пътешествениците. Прииска му се да го целуне. Усмивката му изчезна като попарена от внезапно завладелия го страх. Не му се вярваше и за секунда, че убиецът се е отказал от започнатото. Беше наоколо, преследваше го точно като едноръкия персонаж от историите за призраци.

Джонатан запали двигателя, включи на скорост и се запъти обратно към магистралата. Пое на север към Берн. По магистралата се движеха и други автомобили и той често поглеждаше в огледалото за обратно виждане, но не забеляза нищо тревожно. Планината остана зад гърба му, а хоризонтът в далечината се обагри в оранжево. Светлините на града.

Брониран автомобил, сто хиляди швейцарски франка и кашмирен пуловер…

Но за кого ли бяха предназначени?

Полунощ в Йерусалим.

Жегата тегнеше над древния град като износено одеяло. Неочаквано високите температури бяха изкарали хората на открито. От калдъръмените улички се носеше глъчка. Шофьори припряно натискаха клаксоните. Във въздуха трептеше онази непокорна, ликуваща атмосфера — неповторимият пулс на Израел.

Около дългата, белязана от времето заседателна маса в резиденцията на министър-председателя на улица „Балфур“ седяха четирима мъже. Кабинетът далеч не отговаряше на стандартите за държавен глава с оскъдните си размери от двайсетина квадратни метра. Въпреки пряспата боя, стените все още пазеха мириса на плесен и старост.

„Червената линия“ беше прекрачена. Иранците не само имаха нужните съоръжения за производство на оръжеен уран, а разполагаха със сто килограма от него. Така че не ставаше въпрос просто за изпреварваща атака, а за необходимост от самозащита.