Кристофър Райх - Правилата на измамата

Фон Даникен изпи на две глътки поредното кафе от машината за еспресо — с две бучки захар и няколко капки лимонов сок. Беше 10 вечерта. Вече цели трийсет и осем часа не беше мигнал. Ала умората му бавно започваше да отстъпва пред надигащия се в него оптимизъм. Вярваше, че ще успеят да се справят с всичко.

Погледна празната си чаша. Май кофеинът му идваше в повече.

Удари с длани по масата, за да привлече вниманието им.

— Господин Крайчек ще се види с агентите ни в Женева, Базел и Цюрих, нали така?

— Това ще бъде първата ми работа.

През последните три години Службата за анализи и сигурност поддържаше мрежа от информатори, действащи в най-важните джамии в страната. Повечето работеха доброволни начала — мюсюлмани, недоволни от начина, по който религията им се тълкуваше от фанатиците. Други, не толкова ентусиазирани, бяха вербувани насила, притиснати от заплахата да бъдат депортирани в родината си. Благодарение на успешното си сътрудничество бяха успели да се доберат до ценна информация за контрабандни противотанкови гранати, автомати „Калашников“ и „мрежа от хавала“ 6 6 Система за паричен трансфер в периферията на глобалната финансова система. Нейната анонимност и минимална документация я правят много удобна за злоупотреби от страна на терористи и техни спонсори. — Б.пр. агенти на алжирска терористична клетка, действащи на територията на Франция, Швейцария и Северна Италия.

— Разбери с кого се е виждал Гасан при последното си минаване през Женева — нареди Фон Даникен. — Искам имената им, адресите на свърталищата им и всичко, кое то би могло да хвърли светлина върху намеренията му.

Крайчек записваше всяка дума в бележника си.

Фон Даникен се обърна към следващия от екипа.

— Така, господин Харденберг…

Ротвайлера, както наричаха Харденберг, се насили да се усмихне. Ала успя само да наподоби изражението на човек, който се опитва да изкара камък от бъбреците си. Беше дебел мъж на средна възраст, плешив като яйце и с тлъсти бузи. Зад тежките му очила с рамки от черупка на костенурка се криеха плахи кестеняви очи. Без съмнение, най-способният и упорит следовател, който Фон Даникен някога беше срещал…

— Ти трябва да откриеш микробуса „Фолксваген“, в който Гасан е натоварил пластичния експлозив в Лайпциг. Готов съм да се обзаложа, че с него транспортират и „търтея“. Намерим ли возилото, ще се доберем и до нашите хора.

Кратка инструкция за изключително сложна задача. Харденберг се прокашля и кимна. Без да обели и дума, стана и напусна стаята. Никой и за секунда не допускаше, че се прибира вкъщи. Нито една държавна агенция, за коли под наем или продажба на автомобили не работеше в момента, но Харденберг щеше да прекара нощта на бюрото си, обмисляйки най-добрата стратегия за атака веднага щом отворят офисите си на сутринта.

И накрая, но не на последно място, дойде ред на Макс Зайлер. Неговата задача бе двойна. Първо, използвайки паспортите на Ламерс като отправна точка, трябваше да огледа всички гранични печати, поставяни при влизане и излизане, и да направи подробен списък на честите му пътувания. В същото време щяха да помолят големите авиокомпании да издирят в пътническите си манифести имената на Ламерс, Блиц и Рансъм, както и всичките им известни псевдоними, за последните дванайсет месеца. Проучването на Зайлер едва ли щеше да спомогне за откриването на „търтея“. Но можеше да се окаже много полезно за набавяне на голяма част от доказателствата, нужни за повдигане на обвинение срещу хората, финансиращи подготовката на атентата.

Фон Даникен отмести стола си и се изправи.

— Да се залавяме за работа.

Гопенщайн — разположен на хиляда и петстотин метра надморска височина и с население от три хиляди души — се гушеше в прегръдката на долината Лоч. Градчето нямаше претенции нито за историческа слава, нито за живописност. Ако някой изобщо беше чувал за него, то бе единствено заради факта, че там се намираше крайната южна гара на 12-километровия железопътен тунел, минаващ през Лочберг. Той свързваше северния кантон Берн с кантона Вале в южна посока.

Построената през 1911 г. реликва имаше само една линия за движение и не разполагаше с авариен тунел, каквато бе обичайната практика в по-съвременното строителство. Разширяваше се единствено в двата си края, където линиите ставаха две, но само за около километър. Тази старина обаче имаше огромно значение. Всеки товарният влак превозваше през планината над две хиляди коли, камиони и мотоциклети.