Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Насам — вика Ема.

Гласът й е твърд като скала. Стои до легнал по гръб млад мъж. Лицето му е кървава пихтия, плътта по гърдите му — разкъсана и силно обгоряла. Но вниманието на Джонатан е привлечено от крака му. От крачола на панталона му стърчи парче раздробена кост. Тежка бедрена фрактура.

— Не мърдай — нарежда му Джонатан на арабски. — Стой абсолютно неподвижно. — После се обръща към Ема: — Ще го шинирам. Жизненоважно е да не мърда, за да не спука бедрената артерия.

Ема притиска раменете му и се бори с буйстването на ранения, докато Джонатан шинира крака.

Джонатан вдига глава и набързо преброява още поне десетима, които имат спешна нужда от помощ. Решението му с кого да започне ще определи кой ще живее и кой не.

— Добре — казва той и поглежда Ема в очите. — Да отидем…

— Къде? — недоумява тя.

— В Женева.

— Наистина ли?

— Онези бели покривки, за които спомена, ми се струват доста примамливи точно в този момент — мрачно въздъхва той.

Джонатан започна спускането по завоите към Бриг. Часът беше 21:45. Температурата — минус три градуса по Целзий. Докато вземаше един остър завой, усети как задните гуми поднасят за секунда. Пътят започваше да се заледява.

Поддържаше добра скорост, въпреки суровото врем. Както и очакваше, по планинския път нямаше почти никакво движение. Преброи шест коли, идващи от противоположната посока. Нито една от тях не беше полицейска. В огледалото за обратно виждане на няколко пъти забеляза фарове зад себе си, ала водачът или бе изостанал, или бе спрял някъде. Според сателитната навигация, до крайната точка оставаха трийсет и осем километра. Отдясно подмина пътен знак с надпис „Лочберг“, а до него — символ на кола, натоварена върху железопътен вагон-платформа.

Ема бе уредила повишението му. Не самата Ема, разбира се, а хората, за които работеше. Началниците й. Изводът бе ясен. Имаха свой човек в Световната здравна организация.

Но кой? Някой в Личен състав? Някой от регионалните вицепрезиденти? Самият генерален директор? Измежду тях преброи един чилиец, един японец, един зимбабвиец, двама англичани и един швед.

По-лесно ли щеше да е, ако имаше и американец? — зачуди се Джонатан. Прибавянето на Америка към тази шарена група само засилваше объркването му. Ема бе отявлен критик на „най-голямата демокрация в света“. Не подкрепяше нито структурата на нацията, нито сферите на влияние, нито политиката на силата. Но най-вече отричаше отвратителния им навик да се навират там, където не са желани.

Ала ако не работеше за Америка, тогава за кого? За англичаните? За израелците? Как наричаха французите шпионската си служба… онези умници, които преди години потопиха „Рейнбоу Уориър“ на пристанището в Окланд? С ужас осъзна, че всъщност може да е работела за всеки? Държавата нямаше значение. Важни бяха целите.

Ема и нейното чувство за дълг…

Всичко навън побеля. Потопен в ледената нощ, Джонатан отново се сети за взривената джамия. За ослепителния пламък, изригнал част от секундата преди да се чуе тътенът от експлозията.

Дали и колата-камикадзе е била част от плана? Сламката, наклонила везните в нейна полза? Умоляваше да му даде отговор. Ала тя нямаше как да го направи.

За жалост.

Маркус фон Даникен подхвърли досието по случая върху бюрото си.

— Надявах се на повече хора — каза той. — Но и вие ще свършите работа.

Огледа настанените около масата четирима мъже. Никой от тях не беше мигнал през последните трийсет и шест часа. Разпилените навсякъде празни чаши от кафе красноречиво говореха за количеството на поетия кофеин, а яркото осветление в кабинета само засилваше въздействието му.

Към обичайния екип, състоящ се от Миер, Крайчек и Зайлер, се бе присъединил и Клаус Харденберг, следовател от отдела за финансови престъпления. След няколкоминутни закачки решиха да се нарекат „специален отряд“, въпреки ограничения си състав. Така по-лесно щяха да оправдаят дългото си отсъствие пред съпругите си, без да им се налага да навлизат в подробности за случая.

Фон Даникен не сметна за нужно да ги ласкае, че са най-добрите хора в отдела му.

— Да започнем с въпросите — каза той и придърпа един стол и за себе си. — Искам да чуя всичко, което ви тревожи.

И въпросите заваляха. Кой, според него, е убил Ламерс? Каква е връзката между Ламерс и Блиц/Китаб? Ако Китаб е бивш ирански военен, защо не проверят дали приятелските служби имат някаква информация за него в архивите си? Съществуват ли други доказателства, освен признанията на Валид Гасан, които да го свързват с Блиц/Китаб и Ламерс? Имали ли са представа за дейността на Гасан по време на пребиваването му в Швейцария месец по-рано?