Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Нещо френско ли е? Разбрала си, че съм абониран за „Гид Мишлен“?

Ема пляска с ръце, очите й грейват. Топло.

— Um… Croix Rouge… Jean Calvin… Fondue — продължава да бърбори весело.

Изведнъж Джонатан се сеща. Тя говори за писмото от Световната здравна организация. Кратка бележка от началството с предложение за работа в управлението в Женева. — А, това ли? — разочаровано отронва той.

— Леле, колко си невъзмутим — тя се търкулва до него. — Защо не си ми казал? Това е страхотна новина.

— Наистина ли?

— Нека отидем. Заслужаваме го.

— Женева означава административна работа. Ще бъда заклещен зад някое бюро.

— Това е повишение — възразява ентусиазирано Ема. — Ще поемеш ръководството на антималарийната кампания за Близкия изток и Северна Африка.

— Аз съм лекар. Предполага се, че трябва да лекувам.

— Няма да е завинаги. Освен това, малко промяна в темпото ще ти се отрази добре — настоятелно говори тя.

— Женева не е промяна в темпото, а промяна в професията.

— Ще гледаш на работата си от друг ъгъл, това е всичко. Помисли си само колко много ще научиш. Освен това, ще изглеждаш много сладък в костюм — притваря замечтано очи Ема.

— Аха, и докато се усетя, ще си ме записала и в някой голф клуб — недоволства Джонатан.

— Мислех, че всички лекари обичат голф.

Той я поглежда съвсем сериозно. Сигурен е, че има и нещо друго.

Ема се подпира на лакът и признава, че от известно време не може да понася сегашния си живот.

— Искам да се храня в ресторант с бяла покривка на масата. Искам да пия вино от чиста чаша. Искам да облека рокля и да се гримирам. Странно ли ти звучи?

— Ти в рокля? Невъзможно. — Джонатан отмята чаршафа и става от леглото. Няма желание да води този разговор. Нито сега, нито когато и да било. — Съжалявам, но зад бюро не сядам.

— Моля те — казва Ема. — Поне си помисли.

Той се обръща и поглежда към съпругата си. Лицето й е загрубяло и загоряло от непрекъснатото излагане на слънцето и вятъра. Буйната й огнена грива неусетно се е превърнала просто в рошава коса без блясък. Раната на брадичката й още не е зараснала.

Поне си помисли…

В Женева щяха да имат много свободни утрини. Време да безделничат. Време да си имат бебе, а не само да говорят за това. И разбира се, катеренето. Шамони е на два часа път с кола на север от Женева. Бернер Оберланд — два часа на изток. Доломитес — на юг.

— Може и да си помисля — казва той, дръпва завесите и поглежда към голия, опечен от слънцето пейзаж. — Но не разчитай много на това.

Пред джамията се трупат хора за сутрешната молитва. Мъжете се поздравяват по арабски обичай, с целувка по двете бузи.

— Ще ставаш ли? — пита той през рамо. — Ако искаш, мога да изляза и да ти донеса закуска.

И тогава забелязва колата. Бялата лимузина, движеща се с бясна скорост през засъхналата кал. Там, където изобщо не й е мястото. Под гумите й се вдига облак прах, докато подскача и се тресе по неравната повърхност. Зад предното стъкло — два силуета.

— Дръпнете се — крещи Джонатан към тълпата, но гласът му звучи като шепот. После още по-силно: — Махнете се оттам! Дръпнете се! Бързо!

Безпомощен, вижда как колата се забива сред тълпата й във въздуха политат тела. Писъци. Изстрели. Колата се удря в стената на джамията. Върху капака й се посипват тухли и хоросан. Настъпва кратка тишина. Блясва светлина.

Ослепителна.

Част от секундата по-късно идва и трясъкът. Оглушителен тътен, пронизващ тъпанчетата му. Три последователни експлозии…

Джонатан се хвърля към леглото и покрива тялото на Ема. Ударната вълна отнася прозорците, посипва стаята с натрошени стъкла, пепел и хоросан, а корниза за завесите полита като копие на кръстоносец.

— Кола-камикадзе — казва той, когато шумът утихва. — Удари се в джамията.

Става замаян и изчиства отломките от косата си. Ема скача от леглото и на пръсти, покрай стъклата, отива до скрина да вземе дрехите си. Джонатан търси лекарската си чанта, но Ема вече я е открила и тъпче в нея марля, бинт и кърпички за дезинфекция от медицинския шкаф. Джонатан застава до нея и изброява лекарствата, които ще му трябват. След минута и половина чантата е заредена.

Към небето се вие черен пушек. Джамията я няма. Взривът е помел сградата. Само основите стърчат от земята, като изпочупени зъби. Във въздуха продължават да се носят отломки и парчета хартия.

Джонатан се приближава към смачкания автомобил и забавя крачка. Вторачва се в чифт димящи обувки. Наблизо стърчи ръка, стиснала Корана. По-нататък лежи горната част на човешко тяло. Всичко е овъглено и под гизнало в кръв. Оцелелите се изправят на крака и тръгват нанякъде като замаяни. Други тичат да откликнат на жалните викове на ранените. Миризмата на пушек и обгоряла плът е непоносима.