Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Грешиш.

Поеха по криволичещия път, влязоха в града и завиха към железопътната гара. На два пъти забеляза, че в далечината го следват чифт ксенонови фарове. Помоли Симон да провери дали наистина е така. Тя се загледа през задния прозорец и обяви, че не вижда жива душа. Щом Наближиха железопътната гара, Джонатан още веднъж погледна в огледалото за обратно виждане, ала фаровете вече ги нямаше.

Спря колата в дъното на паркинга.

— Трябва да се разделим — каза той. — Може би вече знаят и за теб.

— Преиграваш. Откъде би могъл да знаеш?

— Симон — въздъхна той и снижи глас. — Когато си с мен, не мога спокойно да върша това, което трябва.

Тя сведе поглед към скута си.

— Какво толкова ще спечелиш, ако се разделим? — Когато той не отговори, тя вдигна глава и впери поглед в него. — Моля те, послушай съвета ми. Напусни страната при първа възможност. Намери си адвокат. После, ако се налага, се върни.

Той хвана ръката й.

— Поздрави Пол от мен. Ще се видя и с двама ви, щом се върна в Женева.

— Тревожа се за теб.

— Кажи една молитва — усмихна се Джонатан.

— Не знам дали ще е достатъчно.

— Тогава ми пожелай късмет.

— Глупчо. — Симон поклати глава, наведе се към него и силно го прегърна. — Искам да вземеш това. Ще те пази. — Свали от врата си медальон на кожена връвчица и го сложи в дланта му. — Свети Кристофър. Покровител на пътешествениците.

— Но аз вече не съм светец.

— Станахме двама.

Джонатан погледна медальона и го сложи на врата си.

— Довиждане.

— Adieu.

Симон тръгна през паркинга, а Джонатан остана загледан след нея. Стори му се, че когато стигна до гарата, вдигна ръка и избърса сълза от лицето си.

Симон Ноаре намести дамската чанта на рамото си и влезе в железопътната гара. Десетина души чакаха влака, пръснати по перона. През напречните греди на козирката свистеше леден вятър, който я пронизваше до кости. Пъхна ръце в джобовете си и се запъти към мониторите с разписанието на влаковете.

„Поне опитах“, каза си тя. Направи всичко, което бе по силите й, за да го предупреди. Независимо от това, не успя да го отклони от плана му. Джонатан беше добър човек. Не заслужаваше да страда заради действията на съпругата си. Симон се запита дали собственият й мъж би направил толкова много за нея. Едва ли. Пол не беше добър човек. Точно затова се бе омъжила за него.

Влакът, пристигащ по разписание в 8:06 часа, шумно навлезе в гарата. „Регионал Експрес“ с два локомотива и двайсетина вагона с маршрут от Локарно до Регенсбург. Спирачките изскърцаха и машината спря на перона. Хората започнаха да слизат. Докато спътниците й се качваха, Симон не спираше да се оглежда наоколо. Накрая се качи и тя. Купето за пушачи бе почти празно. Тя обаче продължи нататък и мина през междинната врата в съседния вагон за непушачи. Там също имаше свободни места. Не им обърна внимание. Очите й не се отлепяха от прозорците. Джонатан не се виждаше никъде. Стигна до края на вагона, отвори външната врата и скочи на перона.

Влакът бавно потегли.

Остана загледана след него, докато светлините му потънаха в мрака. После тръгна към бюфета на гарата. Заведението имаше вид на закусвалня и беше доста посещавано, предимно от бизнесмени, разпускащи с бира или кафе след работа на път за вкъщи. Седна на маса до прозореца и запали цигара.

Сервитьорът пристигна и тя си поръча уиски. Двойно, per favere . После изпи питието на един дъх. Обади се по телефона на съпруга си. Побъбриха си за клюките покрай Световния икономически форум, после му каза, че се прибира в Давос около един часа след полунощ.

— Джонатан е добре — добави тя. — Много е разстроен, разбира се, но не го показва горкичкият. Такъв си е… Не, не е определил дата за опелото все още.

Масата се разклати и срещу нея се настани блед мъж със стегната фигура. Симон изненадано го погледна.

— Опасявам се, че мястото е заето — каза тя, притискайки с ръка слушалката. — Пълно е със свободни маси наоколо.

— Обичам да седя до прозореца.

— Пол, трябва да тръгвам. Влакът ми е тук. Чао, скъпи. — Симон пусна телефона си в чантата и за пръв път погледна директно към мъжа срещу себе си. Имаше тъжни очи и бледа до прозрачност кожа. Не можа да издържи на пронизващия му поглед повече от няколко секунди. — Да, гледката не е лоша — отвърна тя. — Но повече я харесвам през лятото.

— През лятото съм в Цюрих.

Симон плъзна през масата лист хартия.

— Шофира черен мерцедес — каза тя. — Временни номера. Пътува за Гопенщайн. Ще вземе товарния влак за автомобили през планината. Каза ми, че иска да хване този в 10:21 часа за Кандерстег.