Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Не се занимавай. Преди един час ме уведомиха, че полицаят е починал от раните си. Вече търсят Рансъм за две убийства.

Фон Даникен се почувства така, сякаш му бяха забили нож в гърба.

— Но той е ключът към…

В погледа на Марти проблесна искра и лицето му пламна. Едва сдържаше дълго потискания си гняв.

— Не, инспекторе, ключът към това разследване е онзи микробус и хората, които искат да свалят самолет на швейцарска земя. Забрави за Рансъм. Това е заповед.

Микробусът се движеше бавно по тъмните улици на притихналия квартал. Цветът му вече не беше бял. Няколко дни по-рано бе пребоядисан в черно, а от двете му страни се четеше името на измислена фирма за доставка на храна. Рекламираният телефонен номер съществуваше и ако някой решеше да го използва, щеше да получи професионално обслужване. Швейцарските номера бяха заменени с немски, с регистрация в Щутгарт, голям провинциален град в близост до границата.

Зад волана седеше пилотът. Стараеше се да поддържа скоростта под ограничението. Спираше дисциплинирано на всеки знак „Стоп“. Светлините на автомобила бяха прилежно проверени и приведени в изправност. Заковаваше спирачки пред светофарите още на жълт сигнал и нямаше нищо против да чака. В никакъв случай не можеше да си позволи да рискува и да привлече вниманието на полицията. Една проверка на металните кутии, складирани в багажника, щеше да се окаже катастрофална. В целия план имаше само едно слабо място и то бе точно това — необходимостта от превозването на „търтея“ по градските улици без предпазни мерки.

Микробусът прекоси кварталите Оерликон, Глатбруг и Опфикон и се отправи към покрайнините на Цюрих. Скоро къщите и жилищните блокове на големия град останаха далеч зад него, а пътят пое по стръмен наклон през рядка борова гора. След няколко минути дърветата оредяха, микробусът изкачи билото и се озова сред широк, побелял от сняг парк. Тук пътят свършваше и пилотът насочи автомобила по широка, асфалтирана алея през парка, дълга около километър.

Усещаше как гумите поднасят по леда, дори при ниска скорост. Напразно се безпокоеше. Местото отговаряше на всичките му изисквания. Алеята — или пистата както предпочиташе да я нарича — беше права като изпънат конец. Нямаше дървета, които да пречат на излитането. След няколко дни ледът така или иначе щеше да се е стопил. Метеорологичната прогноза обещаваше слънце и повишаване на температурите в района до петък.

Пилотът продължи до края на алеята и в дъното сви по закътана отбивка. Гаражната врата беше отворена, а паважът отпред — почистен от снега и леда. Секунди след като паркира микробуса в заслона, вратата зад него се затвори.

Излезе навън през страничната врата, нетърпелив да се раздвижи след продължителното шофиране. Докато вървеше към парка, във въздуха се разнесе мощно, оглушително бучене. Шумът ставаше все по-силен. Вдигна поглед към нощното небе и видя търбуха на голям самолет, преминаващ на не повече от триста метра над главата му. „Еърбъс А-380“, новият двуетажен турбореактивен пътнически превозвач, побиращ шестстотин души на борда си. Самолетът бавно започна да набира височина сред величествения вой на двигателите си. Пилотът успя да различи емблемата на опашката му. Пурпурни орхидея и думата Thai , изписана отдолу. Полетът за Банкок в 21:30 часа.

Пилотът остана загледан в небето, докато самолетът се скри зад облаците, после се обърна и погледна зад себе си. В равнината под него се простираше малко градче в рамките на големия град. Множество мигащи светлини рисуваха очертанията на бетонни писти, пътнически терминали от стомана и стъкло и просторни хангари, заобиколени от снежни поля.

Летището на Цюрих.

Прекрасна гледка.

— Отпусни главата си назад — каза Симон, докато нанасяше боята върху чистата му, мокра коса. — Първо ще я оставим да подейства, после ще я изплакнем, а накрая ще те подстрижем. Сицилианско черно. Няма да се познаеш.

— Това е последната ми грижа.

Настанен на табуретка, Джонатан наведе глава назад към умивалника и притвори очи. Силните пръсти на Симон разнесоха боята по цялата му глава и започнаха да масажират слепоочията, темето и тила му.

Действието на амфетамините бе преминало отдавна. От неконтролируемата лудост, която го принуди да нахлуе в дома на Блиц и която сякаш диктуваше лютите думи, изречени в телефонния разговор с Ханс Хофман от ЦИАД, остана само неясен, далечен спомен. Чувстваше се изтощен; кожата му още пламтеше след горещия душ. Ръцете на Симон енергично разтриваха черепа му в основата на тила. Пое дълбоко дъх и за пръв път от двайсет и четири часа насам си позволи да се отпусне…