Кристофър Райх - Правилата на измамата

Изчакаха в заслона до ранния следобед, после слязоха до магистралата и се качиха на автобуса за Лугано. Градът със сто хиляди жители се простираше край брега на едноименното езеро, на трийсет километра в източна посока. Джонатан се скри в някакъв киносалон, а Симон обиколи магазините, за да купи нови дрехи и за двамата. После тръгнаха пеш към крайните квартали на града, за да намерят къде да пренощуват.

Отседнаха в „Алберго дел Лаго“ — малък семеен хотел, облицован в теракота, разположен в покрайнините на Лугано, с изглед към езерото. Разполагаше с двайсет стаи и пицария на партера, за да оправдае двете си звезди. Използваха паспорта и кредитната карта на Симон и се регистрираха като господин и госпожа Пол Ноаре. Вместо куфари, носеха торби с покупки, пълни с дрехи, тоалетни принадлежности и вечеря от магазин за деликатеси, състояща се от печено пиле и пържени картофи. В очите на околните изглеждаха като влюбена двойка, оттегляща се в хотелската си стая след дълга разходка из града.

— Готово — обяви Симон и свали латексовите ръкавици. — След петнайсет минути косата ти ще бъде черна като на Елизабет Тейлър.

— Не знаех, че е сицилианка.

Симон го перна през рамото.

— Не ми се прави на умник. Сега стой така, без да мърдаш.

Сгъна една хавлиена кърпа и покри с нея очите му, за да попречи на боята да потече надолу. В следващия момент вече разтърсваше рамото му, за да го събуди.

— Трябва да те изплакна.

Тя дръпна кърпата от очите му и той примигна на яркото осветление в банята.

— Заспал съм за минута.

— По-скоро за двайсет.

Симон завъртя крана, изчака да потече топлата вода и отми боята. После отряза всичките му къдрици с купената за целта ножица.

— Изправи се и дай да те погледна.

Джонатан се надигна от стола.

— Имам още мъничко работа — рече Симон и посегна към самобръсначката. Гладко избръсна врата му, после прокара по кожата му натопена в топла вода кърпа, за да обере останалите косъмчета. Подпря брадичката му с пръстите на едната си ръка, а с другата започна да оформя прическата му, докато не остана напълно доволна от вида му. Накрая хвана раменете му и го завъртя на стола, за да може да види резултата от работата й в огледалото.

— Готово — каза тя. — Познаваш ли този човек?

— Направо се плаша — едва отрони Джонатан.

— Очаквах малко по-различен коментар.

Мъжът в огледалото изглеждаше с десет години по-млад. Приличаше на дипломат — съкровената мечта на баща му, — готов да отмъкне правата за добив на полезни изкопаеми от някоя държава в Третия свят. Или на хирург с кабинет на Парк Авеню, владеещ до съвършенство изкуството на фалшивите комплименти. Сърбяха го пръстите да разроши косата си. Усмихна се и зъбите му проблеснаха под ярката светлина на лампите. „Нямам вид на търговец на употребявани автомобили“, помисли си той.

— Не приличам много на Елизабет Тейлър — въздъхна Джонатан, като излезе от банята. — Но на Винс Вон, определено.

— Копие си на Брад Пит.

— Неговата коса е руса.

— На кого му пука? Няма да имам претенции за цвета, стига да ми падне.

Джонатан влезе в спалнята и взе торбата с новите си дрехи. Сложи я на леглото и извади отвътре палтото и тъмносиния костюм. Телевизорът работеше.

Говорителят съобщаваше на италиански, че и вторият полицай от нападението в Ландкарт предишния ден е починал и че издирването на американския лекар, заподозрян в извършване на престъплението, вече се води и в кантона Тичино, където рано сутринта е бил открит трупа на немски бизнесмен. Джонатан седна и се заслуша. Чу името си два пъти. Dottore Джонатан Рансъм. Слава богу, нямаше снимка.

Започна прогнозата за времето, ала Джонатан вече не слушаше. Мислеше си за телевизора на рецепцията, по който течеше анонсът за водещите новини във вечерната емисия, докато се регистрираха, и за портиера, чийто наблюдателен поглед не пропускаше нищо. Ако издирването се водеше и в Тичино, значи полицията трябва да се е свързала с всеки хотел в района. Може би бяха разпространили името и описанието му по факс и нищо чудно вече да знаеха, че се движи в компанията на жена.

Той отвори балконската врата и излезе навън под дъжда. В далечината, покрай езерото, забеляза проблясващи в синьо и бяло светлини на полицейски автомобил. На стотина метра зад него се движеше още един.

Остана загледан в тях, докато мислеше, че портиерът във фоайето нямаше никаква причина да го подозира. Ала светлинките приближаваха под дъжда и той усети, че идват точно към „Алберго дел Лаго“. За него.