Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Симон, трябва да тръгваме! — извика Джонатан. — Полицията идва насам!

Симон подаде глава от вратата на банята.

— Полицията ли?

— Имаше репортаж по новините… Портиерът от фоайето. Сигурно той е повикал ченгетата.

— Джонатан, успокой се… Какво има?

— Разбрали са за нас, че пътуваме заедно… Полицията ще пристигне всеки момент. Трябва да изчезваме!

Навлече набързо дрехите, купени от нея същия следобед. Бяла официална риза, тъмносин костюм, кашмирено палто и чифт обувки с връзки. Зърна отражението си в огледалото — костюмът; лъскавата черна коса, безупречно сресана на път встрани.

Ами Ема? Какво щеше да си помисли тя? Той беше врагът. Дяволът, пременен в тъмен костюм. Видът му го отблъскваше. Отново излезе на терасата. Светлините в бяло и синьо се движеха точно в неговата посока. Намираха се на около километър разстояние от хотела. Воят на сирените им се чуваше все по-силно.

— Хайде! — Джонатан прекоси стаята и отвори вратата към коридора. Симон тъкмо обуваше обувките си. Той я повлече със себе си.

— Добре де — обади се тя. — Готова съм.

Отказаха се да използват асансьора и стълбите и продължиха към дъното на коридора, където зад дантелените завеси на френския прозорец имаше тераса с изглед към паркинга зад хотела. Балконската врата беше отключена. Джонатан метна куфарчето на Блиц през парапета и се плъзна надолу по улука.

— Аз няма да успея — извика Симон от терасата.

— Само един етаж е. Аз съм точно отдолу.

— Ами ако падна?

— Ще се справиш. Хайде. Нямаме време!

— Mais merde. — Симон се прехвърли през парапета и без повече приказки стисна улука и се спусна на земята. Всичко свърши точно за три секунди.

— Е, видя ли, че не беше толкова страшно? — усмихна се Джонатан, улови я за ръка и я поведе към главния път. Инстинктът му подсказваше, че двойките изглеждат по-малко подозрителни от самотниците.

Светлините на Италия блещукаха в далечината отвъд езерото. Платноходки и моторни лодки на котва се клатушкаха на повърхността. Идеални убежища, помисли си той.

Първата полицейска кола ги подмина десет секунди по-късно.

В града си хванаха такси и помолиха шофьора да ги закара до Виа делла Нона в Аскона. Щом пристигнаха, Джонатан го инструктира да спре на две пресечки от къщата на Блиц. Дъждът за кратко бе спрял и наоколо цареше тишина и спокойствие. През дантелените завеси на прозорците струеше приглушена светлина. От хълмовете се носеше аромат на борова гора. Наблизо излая куче.

— Нека аз да взема колата — каза Симон и протегна ръка за ключовете.

— Прекалено рисковано е — отвърна той. — Полицията не знае, че съществуваш. Най-добре да си остане така. Чакай ме тук. Ще се върна до десет минути.

Джонатан тръгна по улицата към мерцедеса. Пред външната порта на вила „Принчипеса“ имаше опъната жълта полицейска лента и още една — пред входната врата на къщата. Самотна полицейска кола стоеше на пост на алеята за автомобили.

От чувството за сигурност и спокойствие, което изпита за кратко в хотела, не бе останала и следа. Отново се чувстваше напрегнат и отново трябваше да се крие. С нетърпение очакваше да започне да приема новото си положение на беглец по-спокойно. Сега се чувстваше изключително неуверен. Сякаш виждаше примката, спускаща се към главата му, усещаше грубото, здраво въже около шията си и твърдия възел, притискащ тила му.

Дали и Ема се бе чувствала така, чудеше се Джонатан, докато гледаше тъмната фасада на къщата и безупречната розова градина отпред. Дали бе успяла да свикне с непрекъснатия страх да не я разкрият? С тревогата, че във всеки един момент земята под краката й може да се разтвори и да се озове в капан?

Мерцедесът си стоеше на същото място, на трийсетина метра от къщата на Блиц. Джонатан погледна още веднъж към полицейската кола, слезе от тротоара и прекоси улицата. С периферното си зрение забеляза, че полицаят излиза отвътре. Джонатан се насили да забави крачка, махна му и усмихнато поздрави. Мъжът го огледа продължително и чак тогава отвърна на поздрава му. После влезе обратно в колата.

Джонатан отключи мерцедеса с дистанционното, настани се зад волана и запали двигателя. Подмина полицая и зави надясно по съседната улица. Две пресечки по-нататък спря, за да вземе спътничката си.

— Е, много бързо се справи — похвали го Симон и се намести удобно в седалката.

— Пред къщата е паркирал един полицай. Махнах му за поздрав.

— Какво? Господи, мисля, че си роден да се занимаваш с това.