Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Изпратете ни официално запитване и незабавно ще ви го пусна по факс.

— Разбира се, но сега просто искам да се уверя, че оригиналният документ е при вас. Името й е Ема Роуз. Родена на 12-ти ноември 1975 година.

— Изчакайте така — каза жената.

Джонатан подпря слушалката на рамото си. В ръка държеше венчалната халка на Ева Крюгер. Хрумна му, че в апартамента нямаше и следа от господин Крюгер. Защо и е този пръстен тогава? — зачуди се той. Всичко останало се връзваше до последната подробност. Цял един паралелен живот с всичко необходимо, включително и изкуствени мигли.

— Господине, на телефона е сестра Пул. Намерихме досието на Ема Роуз.

— Чудесно… Искам да кажа, благодаря ви.

Новината прекъсна размишленията му. Трудно му беше да говори. Усещаше, че се намира на границата — не беше сигурен дали на изцелението, или на пълното рухване. В съзнанието му изплува моментът, когато той и Ема минаваха с колата покрай червените тухлени стени на болницата в центъра на града. Това беше единственото им посещение в родния й град, година след сватбата им.

— Ето тук е започнало всичко — гордо каза Ема тогава. — Дошла съм на бял свят точно в седем с кански писък. Оттогава не млъквам. Тук е починала мама. Кръговратът на живота, както се казва.

Сестрата продължи:

— Има един проблем. Сигурен ли сте, че е родена през 1975 година?

— Напълно.

— Странно. Второто й име случайно да е Еверет?

— Да.

Още едно доказателство, че това беше тя. Не Ева Крюгер, а Ема. Неговата Ема.

— Всъщност успях да открия Ема Еверет Роуз в нашия архив — каза сестрата, вече с малко по-твърд глас. — Родена на 12-ти ноември, но една година по-рано… Това е проблемът.

— Сигурно е печатна грешка в документа. Трябва да е тя.

— Опасявам се, че не е — заяви сестрата. — Не знам как точно да го кажа.

Джонатан се размърда неспокойно.

— Много съжалявам, господине — отрони съчувствено жената. — Ала Ема Еверет Роуз, родена на 12-ти ноември 1974 г. в болница „Св. Мери“, е мъртва. Загинала е в автомобилна катастрофа две седмици след раждането си, на 26-ти ноември.

— Това пълният списък с назначенията му ли е? — Маркус Фон Даникен седеше в малък кабинет без прозорци в един от многобройните коридори на управлението на „Лекари без граници“. Жегата бе нетърпима и той усещаше как с всяка минута, прекарана там, губеше и зрънцето останало му търпение.

Директорката на медицинската организация, настанена зад бюрото си, го гледаше недружелюбно. Петдесетгодишна сомалийка с гладко избръсната глава и златни обеци халки, емигрирала в Швейцария преди двайсет години. Жената не полагаше никакво усилие да прикрие враждебността си, докато разпалено му говореше, насочила към него лакирания си в ярък цвят дълъг нокът.

— Защо да не е пълният списък? — попита тя, докато му подаваше досието на Джонатан Рансъм. — Приличам ли на човек, който се опитва да скрие нещо? Това е абсурдно, казвам ви. Джонатан Рансъм — убиец! Откъде измислихте тази лудост?

Фон Даникен не си направи труда да отговори. От полицията в Граубюнден го бяха изпреварили с един ден и директорката явно започваше да се изнервя. Щеше да е по-добре да си поговори с тях, отколкото да спори с нея. Пое папката и започна да разлиства съдържанието й. Бейрут, Ливан. Ръководител на имунизационна кампания. Дарфур, Судан. Директор, бежански операции. Косово, Сърбия. Главен медицински експерт на инициативата за построяване на местни центрове за спешна помощ. Остров Сулавези, Индонезия; Монровия, Либерия. Това беше списък на всички взривоопасни политически точки в света.

— Нормална практика за вашите лекари ли е да прекарват толкова много време в чужбина? — попита той и вдигна поглед от досието. — Забелязвам, че някои от назначенията на доктор Рансъм са продължавали и по две години.

— В това се състои работата ни — презрително въздъхна жената, извърнала поглед към тавана. — Джонатан предпочита по-предизвикателните задачи. Той е един най-отдадените ни лекари.

— Какво значи това? — попита Фон Даникен.

— Много често условията за работа са нетърпими, лекарят лесно губи поглед върху цялостната картина и потъва в заобикалящото го страдание. Това обикновено води до непреодолимо чувство на безсилие. Имаме доста случаи на посттравматичен стрес, подобен на така наречената „бойна умора“. Но Джонатан никога не се е дърпал от по-суровите назначения. Някои от нас смятат, че това е заради Ема.