Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Президентът на Иран вярва в апокалиптичния свършек на света, така както е посочено в Корана. Приел е за своя лична мисия да ускори завръщането на Дванадесетия имам, известен като Махди, законния наследник на пророка Мохамед. Коранът казва, че завръщането му ще бъде предшествано от сблъсък между силите на доброто и злото, след който ще последва период на продължителна война, политически катаклизми и кръвопролития. В края на този период Махди ще поведе народите към ера на световен мир. Първо обаче трябва да унищожи Израел.

— Страхотно — възкликна Хирш. — Напомни ми да не те търся за добри новини следващия път.

— Има и още. Неудържимият стремеж на президента да се сдобие с пълен контрол над властта е изключително успешен. Уволнил е стотици държавни ръководители в областта на образованието, медицината и дипломацията, които не споделят убежденията му, и ги е заменил със свои приближени от Републиканската гвардия. За капак на всичко е назначил негов човек за върховен религиозен лидер на страната. Преди шест месеца амбициите на президента можеха да бъдат обуздавани от висшето духовенство. Ала не и сега. Този новият, аятолах Разди, е направо за освидетелстване. Бърка се в делата на Мохамед не на шега. Определено не е с всичкия си.

— Искаш да знаеш дали ще натисне спусъка? — попита шефът на „Метсада“. — Мисля, че всички сме наясно с отговора.

Мъжът от „Събирания“ кимна.

— Президентът влачи Иран обратно към ерата на Мохамед. Неведнъж е декларирал публично, че самият Пророк му е проговорил и го е уведомил да очакват завръщането Му само след две години. Едната му ръка е на Корана, а другата — на спусъка.

— Не може вечно да държи програмата в тайна. — В гласа на шефа на „Метсада“ се долавяше злобна нотка. — Добре знае, че щом слухът стигне до нас, ще предприемем незабавни действия.

— Освен ако той не ни изпревари. — Хирш се стовари на стола си и изпъшка. — Сякаш събитията от март 1936 година се повтарят отново.

— Какво искаш да кажеш?

— Тогава Хитлер изпратил войските си в Ринеланд да завземат обратно територията, присъединена към Франция след Първата световна война. Войниците му били зле обучени и с жалко въоръжение. Някои дори нямали патрони за пушките си. Командирът им носел две заповеди в джоба си. Трябвало да отвори едната, ако французите окажат съпротива, а другата — ако не го направят. Французите посрещнали германските нашественици гостоприемно и дори се отнесли с тях като към освободители. Командирът отворил заповедта. В нея пишело да завладее територията и да раздаде на жителите немски знамена. Събитието станало повратен момент в историята. До онзи момент Хитлер бил смятан за деребей и празнодумец. След завземането на Ринеланд взел да приема себе си по-сериозно. Така направила и останалата част от света.

— Извинявай, Зви — прекъсна го ръководителят на „Събирания“. — Какво пишело в другата заповед?

— В другата заповед ли? — усмихна се тъжно Зви Хирш. — В случай на съпротива, командирът трябвало да отстъпи незабавно и да отведе войниците обратно в казармите. С две думи, нареждали му да си плюе на петите при първия намек за сблъсък. Срамът за страната щял да бъде огромен. Правителството щяло да падне. С един изстрел на френска пушка, Хитлер щял да бъде изгонен от кабинета.

— Смяташ, че трябва да им се противопоставим ли?

Хирш извърна глава и се загледа през прозореца.

— Не мисля, че този път ще се получи толкова лесно.

Джонатан приседна до стената и обхвана с ръце коленете си. В малка ниша на отсрещния ъгъл имаше ваза с пресни цветя, а над нея висеше очукано желязно разпятие. Планинският заслон беше построен от Швейцарски алпийски клуб и с изградените си от камък и хоросан стени и под приличаше на пещера. От мястото си Джонатан имаше ясна видимост към всички околни пътеки. Една от тях идвате от изток и следваше извивката на хълма. Друга тръгваше от езерото и криволичеше зигзагообразно нагоре, а трета се виеше към заслона от запад. Отвъд подножието на планината, зад стръмните хълмове, удавени под поройния дъжд, сивият полумесец на езерото Лаго Маджоре се сливаше с хоризонта.

Симон лежеше по гръб върху грубата настилка на пода с подгизнали от дъжда дрехи и едва си поемаше дъх.

— Виждаш ли някого? — задъхано изрече тя. — Следят ли ни?

— Не — отвърна Джонатан. — Навън няма никого.

— Сигурен ли си?

Той утвърдително кимна.

— Слава богу — изпъшка тя и се надигна да седне. — Дойде ми твърде много… — Притисна глава между дланите си. — Ужасяваща гледка. Този мъж… Блиц… Не бях виждала прострелян човек досега. Какво смяташ да правим?