Кристофър Райх - Правилата на измамата

Фон Даникен стоеше до ъгъла на гаража. Докато слушаше, забеляза, че от колоната, разделяща двете паркоместа в гаража, се бе откъртило парченце бетон. На същото място ясно се виждаше и струйка бяла боя.

— Бял микробус? Сигурен ли си за цвета?

— Така твърди нашият човек. Името Китаб говори ли ти нещо?

— Нищичко. — Фон Даникен с мъка прикриваше тревогата в гласа си. — Разбрахте ли нещо друго за този Китаб… Телефон, адрес, описание?

— Телефонният му номер е от СИМ карта на френски мобилен оператор. Обърнахме се към „Франс Телеком“ с молба да го проучат. Задействали сме същата процедура и за всички входящи и изходящи обаждания, регистрирани в телефона на Гасан. Още не сме попаднали на нищо, свързано с адреса на Китаб или местонахождението му в момента, но имаме негово описание. Мъж на около петдесет години, с тъмна коса и стегната фигура. Среден на ръст, изискан на вид, добре облечен. От онези, но със сини очи.

От онези , тоест арабин.

Фон Даникен погледна снимката на Блиц. Тъмна коса. Среден ръст. Изискан. И разбира се, кристалносините очи.

Миер се върна, повел със себе си един полицай. Фон Даникен помоли Палумбо да изчака за момент и се обърна към него:

— Успяхте ли да прочетете писмото?

Полицаят кимна и обясни, че е бележка до родителите му, описваща ежедневието му. Добави, че не се споменава за никаква незаконна дейност.

Фон Даникен попиваше всяка негова дума.

— А името? Можете ли да ми кажете до кого е адресирано?

— Да, разбира се — полицаят произнесе името.

Естествено, помисли си Фон Даникен. В тази игра нямаше нищо случайно.

— Още ли си на телефона, Маркус? — попита Палумбо.

— Тук съм. Слушам те.

— Излиза, че въпросният Китаб подготвя нещо на ваша територия — обясни Палумбо. — Обаждам ти се, за да сте нащрек.

— Нащрек сме.

— Какво значи „нащрек сме“? — Палумбо звучеше раздразнен. — Нали току-що каза, че никога не си чувал за него?

— Всъщност, точно в този момент се намирам в дома му.

— Искаш да кажеш, че сте знаели за подготовката на операцията?

— Доста по-заплетено е. Китаб е мъртъв.

— Как така? Имам предвид… Страхотно! Божичко, това е чудесна новина. Бях се разтревожил по едно време. Мислех си, че този негодник сериозно ще ви изправи на нокти. Открихте ли и експлозивите?

— Да.

— Всичките петдесет кила? Слава богу. Размина ви се на косъм.

Фон Даникен се втурна в гаража. Преброи пакетите с експлозив. Четири вързопа по пет пакета. Двайсет килограма, не повече.

— Кое ни се е разминало на косъм, Фил? Какво е подготвял Китаб?

— Мислех, че вие… — Връзката се накъса и гласът на Палумбо заглъхна между серия от пукания. — … откаченото шибано копеле.

— Не те чувам добре. Мога ли да те избера на стационарен телефон?

— Не става. В движение съм.

Фон Даникен излезе от гаража и застана под дъжда с надеждата да улови по-силен сигнал.

— Попитах те кое ни се е разминало на косъм.

— Тъкмо ти казвах какво ни разказа Гасан. Шибаната иранска откачалка Китаб е възнамерявал да разбие самолет на територията на Швейцария.

Израел изпреварваше Швейцария с три часа времева разлика. Ала вместо дъжд и сняг, в небето над еврейската държава прежуряше ярко слънце. Живакът в термометрите пълзеше към 38°С, а бреговете на Източното Средиземноморие изнемогваха под горещия задух на ранната пролет.

На петнайсетина километра северно от Тел Авив, в хълмистия крайбрежен град Херзлия, на втория етаж на института за разузнаване и специални операции, по-известен като Мосад — израелското тайно разузнаване — се провеждаше спешно заседание. Присъстваха ръководителите на най-важните отдели на организацията. „Събирания“ — който организираше разузнавателните съвещания; „Политическа дейност и съгласуване“ — отговорни за връзките с чужди разузнавателни агенции, и „Специални операции“, наричан още „Метсада“, който ръководеше тъмната страна на дейността — планиране на екзекуции, саботаж и отвличания, освен всичко останало.

— Откога разполагат със съоръжение в Чалус? — попита дебелият, твърде непривлекателен мъж, кръстосващ единия край на стаята. — Доколкото знам, обогатяват уран в Натанз и Есфахан. — Носеше къс ръкав и с оредяващата си черна коса, опънато лице и изпъкнали като на влечуго очи, можеше спокойно да мине както за четиридесет, така и за седемдесетгодишен. Непоколебимата му решителност обаче не можеше да бъде поставена под никакво съмнение. Казваше се Зви Хирш и през последните седем години стоеше начело на Мосад.