Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Не знам още.

Симон рязко обърна глава към него, сякаш осенена от внезапна идея.

— Сетих се — възкликна тя. — Ще се разкараме от тази планина, ще вземем автобус до Лугано и ще намерим къде изсушим. После ще ти купим нови дрехи. Костюм или там нещо представително. Ще те подстрижем и ще боядисаме косата ти. После ще те качим на влака за Милано. Ето това ще направим.

— Ще ми трябва паспорт обаче — забеляза иронично Джонатан. — По възможност такъв, в който да няма името и снимката ми.

— Добре, забрави за влака тогава. Ще изчакаме малко и ще се върнем за колата. Ще прекосим границата. Пускат всички без проблем. Едва ли ще спрат за проверка банкер в мерцедес. Ще дойда с теб.

В очите й се четеше страх. „Исусе — помисли си Джонатан, — ако и аз изглеждам толкова изплашен, здравата сме загазили“.

— И после какво? — попита той. — Да продължаваме да се крием? — Изправи се на крака и вдигна ръка в посока към вилата на Блиц. — Помисли малко. Полицията знае всичко за изпълнението ми на железопътната гара. Отпечатъците ми са навсякъде из кабинета на Блиц. За тях аз съм убиецът, Симон. Аз съм човекът, натиснал спусъка. Ако е имало някаква възможност да ги убедя, че това, което се случи вчера, е било при самозащита, вече съм я пропуснал.

— Точно затова трябва да напуснеш страната.

— Това няма да оправи кашата, в която сме се забъркали.

— Но ще си жив. Ще си в безопасност.

— Колко време? Няма да спрат да ме издирват само защото съм прекосил границата. Ще пратят снимката ми из цяла Европа.

Джонатан скръсти ръце и се опита да си представи какво би станало, ако действително напусне страната, и за пореден път стигна до задънена улица. Не виждаше изход, а и не му бе присъщо да обръща гръб на трудностите. През годините бе успявал да изкатери невъзможни върхове при невъзможни условия. С времето се убеди, че няма невъзможни неща, стига да не се откажеш да опитваш. Не със сила, а с постоянство.

Когато беше млад, нахален и безочлив, често казваше, че е против отстъплението и считаше това за основно правило. Благодарение на тази си упоритост успя да завърши колежа и медицинския институт за седем години и успешно да практикува полева медицина, когато колегите му, един по един, се отказваха.

— Появят се за кратко и изчезнат — ядосваше се Ема след едно-две уискита. — Страхливци. Сърцата им са колкото на мишка.

Гласът й звучеше в главата му толкова ясно, сякаш седеше до него. Усети внезапно парене в очите. Така му се искаше да хване ръката й в своята. Копнееше за нейната сила.

Симон го изгледа изпитателно.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— В какво се е забъркало нашето момиче?

— Не знам.

— Нищичко ли не ти е споменавала? — изуми се Симон. — Как е могла да запази нещо такова в тайна? Сигурно си имал някакви съмнения. Затова не спираш да ровиш… Защо продължаваш да преследваш духа й? Кажи ми истината, Джонатан. Заедно ли бяхте…? Чувала съм за двойки, които се занимават с такъв вид дейност като екип.

— Какъв вид дейност по-точно?

Симон се поколеба и поклати глава объркано.

— Не знам как да го нарека. Шпиониране. Тайни агенти. Не мислиш ли, че за това става въпрос? Фалшивата шофьорска книжка. Мъжете, които те преследваха заради чантите. Всички онези пари. Сто хиляди франка. Блиц не е бил убит от някой крадец, нали?

— Не — отвърна той. — Не мисля.

Отговорът му като че ли потвърди най-лошите й подозрения. Раменете й се отпуснаха, сякаш притиснати от тежестта на обвиненията й.

Джонатан прекоси помещението и приседна до нея.

— Нямам представа в какво е била забъркана Ема — тихо изрече той. — А така ми се иска да знаех.

Симон задържа погледа си върху него.

— Не съм сигурна дали да ти вярвам.

Джонатан извърна глава настрани и разтърка лицето си, отчаяно търсейки решение.

— И сега? — попита той след кратко мълчание. — Какво смяташ да правиш?

— Аз? Казах ти. Ще отидем в Лугано заедно и ще ти купим нови дрехи. После ще променим външния ти вид. А след това двамата ще…

— Симон, спри! Не можеш да останеш с мен. Нещата излязоха извън контрол.

— Очакваш да изчезна ли?

— Щом слезем от планината, ще се разделим. Ти ще заминеш за Давос, за да се видиш с Пол, и ще изтриеш от съзнанието си цялата тази случка.

— А ти?

Джонатан вече беше взел решение.

— Аз ще открия с какво се е занимавала Ема.

— Но защо? Какъв е смисълът? Трябва да помислиш и за себе си.

— Точно това правя? Не виждаш ли?