Кристофър Райх - Правилата на измамата

Фон Даникен се намръщи. Опитваше се да се хване за сламка. Сътворяваше безпочвени сюжети. Стана и се запъти към стълбите. Искаше му се да разбере какво толкова е имало в чантите, та да принуди Рансъм да прибегне до убийство. Вероятността да узнае това беше нищожна, поне в близко време. Вторият полицай от Ландкарт лежеше в кома и прогнозите за възстановяването му не бяха твърде оптимистични.

Телефонът му иззвъня и прекъсна размишленията му.

Обаждаше се Миер и звучеше разтревожен.

— Ела в гаража. Побързай.

Гаражът се намираше встрани от къщата и в него се влизаше през отделен вход. В единия му край стоеше последен модел мерцедес лимузина. Съседното място беше празно, но пресните петна от моторно масло и следите от кални гуми сочеха, че друга кола — джип или микробус, съдейки по разстоянието помежду им — е била паркирана тук съвсем наскоро.

Миер заобиколи автомобила и се приближи до вградения шкаф в дъното на гаража. Отвори го и се отдръпна, за да покаже съдържанието му на Фон Даникен.

— Същото ли е, за което си мисля? — възкликна Фон Даникен. Върху рафтовете стояха наредени пакети в бяла найлонова опаковка, омотани с тиксо, в групи по пет броя.

— Двайсет килограма „Семтекс“, все още във фабричната си опаковка. Лесно ще проверим откъде е.

Пластичните експлозиви се маркираха със специален химичен реактив, който определяше не само производния, но и серийния номер. Тази практика даваше възможност за проследяване на експлозивите и поне на теория, ограничаваше незаконното им разпространение.

— Вземи един — нареди Фон Даникен.

Миер се поколеба за секунда, после измъкна един от пакетите и го подхвърли на Крайчек, който бързо го напъха във вътрешния джоб на палтото си. Като веществено доказателство, експлозивите по закон принадлежаха на полицията в Тичино, но на Фон Даникен не му се занимаваше да пуска молба, а после да ги чака поне седмица, докато опишат уликите. Пластичните експлозиви не бяха паспорти.

— Провери ли колата? — попита Фон Даникен.

— Само багажника. Чист е.

Фон Даникен се качи в мерцедеса и започна да ровичка наред. Регистрацията на превозното средство се водеше на името на Блиц. Шофьорската му книжка беше пъхната в страничния джоб на вратата. Извади я и в скута му падна парче синя хартия.

Плик. От онези старомодни пощенски пликове от тънка хартия с надпис „Въздушна поща“. Погледна почерка и сърцето му подскочи… Арабски букви; избледняло синьо мастило от автоматична писалка. На пощенската марка пишеше „Дубай, ОАЕ, 10.12.85“.

Отвори го. Самото писмо също бе написано на арабски. Една страница с оформен изящен почерк. Дори лазерен принтер не би се справил по-добре. Не разбираше и дума, но това нямаше значение. Пъхнатата вътре избеляла фотография казваше всичко, което го интересуваше.

В обектива се взираше едър млад войник, облечен в зелена униформа, пристегната в кръста с кожен колан, нахлупил огромна по размер офицерска шапка. До него стояха майка му и баща му; и тримата — с гордо ухилени физиономии. Фон Даникен никога не бе ходил в Иран, но знаеше как изглежда аятолах Рухола Хомейни, така че когато на заден план видя огромния негов портрет, заемащ цяла четириетажна сграда, разбра, че снимката е правена в Техеран. Вниманието му остана приковано от лицето на военния и най-вече от особените му сини очи. Поглед на фанатик, помисли си той.

Мобилният му телефон иззвъня. Погледна към екрана. Неизвестен номер.

— Фон Даникен на телефона.

— Маркус, обажда се братовчед ти от Америка.

Фон Даникен връчи плика на Миер и му поръча да открие някого, който говори арабски. После излезе от гаража и отново притисна слушалката до ухото си.

— Проблемите със самолетния двигател са вече зад гърба ти, предполагам.

— Да, всичко е наред.

— Радвам се да го чуя.

— Разпитахме Валид Гасан.

— Така и предполагах. — Фон Даникен се зачуди къде точно го бяха скрили в самолета. — Кога го заловихте?

— Преди пет дни в Стокхолм. Един от информаторите ни разбрал, че Гасан се е снабдил с пластичен експлозив от Лайпциг. Изпратихме екип да го спипа, но той се беше отървал от стоката, преди да успеем да го арестуваме.

— „Семтекс“?

— Откъде знаеш? Взел го е от онази украинска отрепка Шевченко.

— Сигурен ли си?

— Да кажем, че си поговорихме приятелски и той реши да разкрие душата си пред Всевишния.

Фон Даникен не се нуждаеше от повече подробности.

— Гасан е действал като посредник — продължи Палумбо. — Предал е експлозивите на някой си Махмуд Китаб. Проверихме името в Лангли и Интерпол, но не излезе нищо. Както и да е, въпросното лице Китаб е качил стоката в бял товарен микробус „Фолксваген“ с швейцарски номер. Не знаем какъв точно.