Кристофър Райх - Правилата на измамата

Ева Крюгер.

Ето го неговото доказателство — черно на бяло. Сякаш трупът с куршум в мозъка не бе достатъчен.

Съобщението гласеше следното:

Изпълнението се предвижда за края на първото тримесечие. Последната доставка до клиента ще се осъществи на 10.02. Разглобяването на цялата производствена апаратура да бъде завършено до 13.02.

— Чувам сирена — умоляваше го Симон. — Джонатан, да се махаме оттук.

— Изчакай още секунда — рече той и продължи да рови.

Под съобщението лежаха няколко бледожълти плика.

В първия от тях намери три снимки на Ема, паспортен размер, подобни на онази от шофьорската книжка. В друг плик имаше снимки на блед рус мъж, горе-долу на възрастта на Джонатан. На гърба им пишеше Хофман със същия едър почерк като на адресирания до Ема плик. Впери поглед в мъжа от снимката. Ханс Хофман. Изпращачът на съобщението за Ева Крюгер.

— Прикритие — измърмори Джонатан, припомняйки си една от най-често срещаните думи в шпионските романи, които четеше като момче. Всичко е прикритие. Ема, която всъщност не е Ема. Амфетамините, които изглеждат като ментови бонбони.

Погледна към проснатия на пода труп. Ами Блиц? Ако и той се преструваше, кой бе в действителност?

Джонатан потръпна, осъзнавайки мащабите на измамата. Това не беше еднократно хитруване. Ема не подкупваше африкански здравни министри, нито пък купуваше лекарства на черния пазар. Тук ставаше въпрос за нещо много по-голямо, от съвсем различна величина. Царството на хапчетата против умора и на фалшивите хора с фалшиви шофьорски книжки.

— Джонатан, моля те!

Сирените се чуваха съвсем наблизо. Полицейските коли бързо приближаваха. Той събра документите от бюрото и ги натъпка в коженото куфарче, оставено до шкафа.

— Тръгвай, Симон, излез през задния вход. Идвам веднага.

— Побързай!

Джонатан стоеше до вратата и се ослушваше. Сирените вече се чуваха пред къщата. Възбудени гласове се смесваха с плющенето на дъжда. Вместо да тръгне, той се втурна към бюрото на Блиц и отвори горното чекмедже. Впери поглед в пистолета, измъкна го и го напъха в колана си.

В коридора забави крачка и погледна към улицата. До бордюра бяха спрели патрулни коли, а полицаи с оръжие в ръка бързаха към къщата. По чакълестата алея ги водеше нисък, решителен мъж, облечен в черно палто.

Полиция? А къде е линейката, която повиках?

Въпросите ставаха прекалено много…

Джонатан хукна към задната врата и настигна Симон в двора. Сграбчи я за ръката и я повлече през градината.

— Къде отиваме? — едва успя да попита тя. — Колата е в противоположна посока.

— Забрави, по-късно може да я вземем.

Пресякоха черния път, без да спират, и продължиха нагоре по хълма. Без да обръща внимание на вятъра и дъжда, нито на високия до кръста храсталак, Джонатан проправяше път към билото. Симон пухтеше задъхано и ругаеше, но някак успяваше да върви плътно след него. Когато той най-после погледна назад, двамата вече бяха изминали около километър от вилата.

— Не мога повече — изпъшка Симон, борейки се за въздух. — Трябва малко да си почина.

Джонатан сякаш чу гласа на Ема.

За момент му се стори, че я вижда, облечена в червено и черно, изправена в подножието на хълма.

Стисна ръката на Симон и отново я повлече.

— Хайде — каза той. — Да побързаме.

Притисна куфарчето към гърдите си, обърна се и продължи нагоре.

Мили Брант крачеше енергично по заснежената пътека, опасана от двете страни с висок, безупречно подкастрен жив плет. При други обстоятелства можеше и да изпита удоволствие от разходката сред красивите градини в двореца Шонбрун. Необятният, великолепно поддържан парк свидетелстваше за една по-ранна епоха, когато кралската власт е била безгранична. За добро или зло…

За пръв път посети дворцовите градини малко след пристигането си от Израел. Прекара целия ден заедно с родителите и сестра си в разходки из целия парк и нагоре по хълма, водещ към огромната панорамна площадка „Глориет“, построена през 1775 г. от император Йозеф и съпругата му Мария-Тереза. Двете момичета бяха амбициозни още тогава. Мили мечтаеше да стане известен съдия. Сестра й Тови смяташе да се отдаде на дипломатическа кариера. В сравнение с Мили, Тови постигаше цедите си по-бързо. На двайсет и пет години вече живееше в Израел и работеше като говорител на израелското Външно министерство. Омъжена и майка на малко момиченце, тя редовно се появяваше във вечерните новини.