Кристофър Райх - Правилата на измамата

Симон закопча палтото си и приглади косата си.

— Значи смяташ просто ей така да го попитаме? Ами ако каже, че не е изпращал никакви чанти? Какво ще правим тогава?

— Защо да отрича? — възрази Джонатан. — Щом разбере, че Ема е мъртва, ще е доволен да си прибере колата обратно.

— А парите?

— И тях. — Той отвори жабката и измъкна оттам натъпкания плик. — Цяла нощ мислих за това… Какво си е била наумила Ема?

Симон го слушаше с интерес.

— Ема често се възмущаваше, че помощта с лекарствата много пъти не достига до тези, за които е предназначена — продължи той. — Това я вбесяваше. Точно така става в работата ни. Ако доставката не се конфискува от правителството, ще я откраднат на митницата и после ще се опитат да ни я продадат на двойно по-висока цена. Ако получим и седемдесет процента от това, което е изпратено, сме много доволни. Нищо чудно да изляза прав. Погледни само тази къща. Сигурно струва купища пари. Предполагам, че този Блиц ръководи някоя от големите фармацевтични компании. Двамата са планирали нещо. Да подкупят някого. Ема винаги смяташе, че това което прави, не е достатъчно.

— И ти очакваш Блиц да ти разкаже всичко?

— Сто хиляди франка спокойно могат да купят нечие съдействие.

— Или нечие мълчание. Струва ми се, че пропускаш нещо. Не ти ли е хрумвало, че точно Блиц може да е изпратил полицаите?

— Не се връзва. За да го направи, трябва да е знаел за инцидента с Ема, а това е невъзможно. Как ти се струва? Изпраща й чантите, а после насъсква по петите й ченгетата, за да ги вземат обратно веднага след като ги е получила? Няма начин. Не е Блиц, някой друг е.

— Някой, който е знаел за нещастния случай с Ема?

— Или някой, който е чакал пратката от самото начало.

Джонатан излезе от колата и мина през портата от ковано желязо. Симон го настигна. Под звънеца имаше табелка с името на Готфрид Блиц. Джонатан натисна копчето и отвътре се разнесе звън като от училищен звънец. Никой не отвори. Той порови в джоба си, измъкна ментовите бонбони, които бе взел от чантата на Ева Крюгер и лапна един.

— Искаш ли?

Симон поклати глава.

Джонатан допря ухо до вратата. Отвътре се носеше класическа музика. Той отново натисна звънеца. Когато никой не му отвори, преметна крак през парапета и надникна през фасадния прозорец. Три дакела спяха върху мраморния под. С периферното си зрение улови някаква сянка, която бързо изчезна.

— Господин Блиц — извика той. — Трябва да говоря с вас. Моля ви, отворете.

Той погледна отново към кучетата. Този път по-внимателно. Животните не помръдваха. Бяха прекалено неподвижни за опитното му лекарско око. Загледа се в телата им. Като че ли не дишаха. Едното от тях лежеше с неестествено килната встрани глава, а езикът му се подаваше от ъгълчето на устата.

Джонатан натисна бравата, ала беше заключено.

— Какво правиш? — попита Симон. — Не можеш просто така да влезеш.

Джонатан започна да блъска по вратата.

— Господин Блиц! Името ми е Рансъм. Мисля, че познавате съпругата ми Ема. Моля ви, отворете. Става въпрос за пратката. У мен е. Също и парите.

В този момент в къщата се затръшна врата.

— Продължавай да чукаш — каза той и хукна надолу по стълбите.

— Къде отиваш? — извика Симон.

— Ще заобиколя отзад. Нещо не е наред.

— Чакай…

Джонатан заобиколи къщата и излезе на пътеката в задния двор. Някъде зад него Симон продължаваше да вика, умолявайки го да спре, ала той не й обърна внимание.

Задната врата беше отворена. От уредбата се носеше музика. Полетът на валкириите. Влезе вътре и се озова в малка кухня. Бързо я прекоси, мръщейки се на всяко проскърцване на паркета. Имаше нещо нередно в цялата обстановка, ала вместо да се уплаши, усети прилив на сила. Беше нащрек и готов за бой. Излезе от кухнята и прекоси всекидневната.

Кучетата лежаха до входната врата. Никое от тях не помръдна при влизането му. Наведе се и ги огледа. Дакелите бяха мъртви, със счупени вратове. Изправи се. Дишането му се ускори, а сърцето му блъскаше в гърдите.

Изкачи стълбите към втория етаж. Нещо го теглеше нататък… Някакъв звук, който идеше отблизо… Продължи надолу по коридора. Отвори вратата вляво. Банята за гости зейна празна. Звукът ставаше все по-ясен — тежко, неритмично хриптене…

Усети миризма на барут и очите му се насълзиха.

Надникна в кабинета.

— О, господи — извика той и се втурна вътре.

Върху бюрото лежеше прострян по очи мъж. Бореше се за въздух с отворена уста. Най-вероятно беше Блиц. На слепоочието му зееше малка дупка, обрамчена с барут. Самоубийство? Джонатан отстъпи назад и се огледа, но никъде не съзря пистолет. Припомни си сянката, която мярна през прозореца на всекидневната. Това беше убийство.