Кристофър Райх - Правилата на измамата

Блиц вдигна поглед към притъмняващото небе. Още нямаше девет часа, а сякаш започваше да се смрачава. Заваля. Заслуша се в засилващите се удари на дъждовните капки по прозореца. Потрепери от студ и пусна дантеленото перде върху прозореца.

Смъртта на Ламерс го бе изплашила. Във вестниците пишеше, че убиецът го е чакал в дома му. Съществуваха предположения, че е дело на професионалист и че Ламерс вероятно е имал вземане-даване с организираната престъпност. Блиц знаеше, че не е точно така. А щом Ламерс е бил изложен на риск, съвсем скоро и него можеше да го сполети същото. По всяко друго време би зарязал всичко и би изчезнал на минутата. „Готфрид Блиц“ се намираше в смъртна опасност.

Ала точно сега обстоятелствата бяха различни.

Планът беше доведен до крайната фаза. Пилотът беше в страната. Последният пробен полет на „търтея“ протече великолепно. Подготовката на операцията беше приключила. Атаката, на практика, можеше вече да е факт…

И изведнъж — тази бъркотия в Ландкарт. Единият — мъртъв, другият — ранен.

Блиц загриза устната си. Не беше убеден, че е разумно да изпраща чантите по влак, но в крайна сметка се оказа, че няма друг избор. Не просто заради недостатъчния брой хора — Дивизията разполагаше само със седем агенти за държава, — а най-вече заради риска. На този етап бе твърде опасно пратката да се връчи лично.

Досега не бе имал проблеми с швейцарските пощи, въпреки че му стана ясно, че е допуснал грешка, слагайки името си върху разписката. От Финансов отдел настояха да го направи. Не искаха парите да се изпращат без подател, в случай че нещо се обърка. В Оперативен отдел смятаха същото. Парите са ключ, бяха казали. Първото нещо, което ще търсят. Хвърляне на трохи по следата, така разсъждаваха. Трябва да водиш полицията за носа, ако искаш да открият нещо. А всички следи водеха към него. Към Готфрид Блиц.

Още не можеше да изкара Тео Ламерс от мислите си. Професионална работа. Убиецът го е причаквал в дома му. Побиха го тръпки. Това можеше да значи само едно — някой отвън бе проникнал в мрежата.

Пусна си музика. Вагнер, както винаги. Колкото съседите да разберат, че си е вкъщи и денят не е по-различен от останалите.

Приятелите и познатите му го знаеха като Готфрид Блиц, богат немски бизнесмен, един от хилядите, заселили се в южната част на Швейцария заради по-мекия климат и средиземноморския въздух. Караше последен модел мерцедес. Всяка година посещаваше фестивала, посветен на музиката на Вагнер в Байройт. В неделя сутрин хер Блиц ходеше на църква като всички добри християни.

Съвършено прикритие.

Блиц отиде в кабинета си, седна зад бюрото и свали пистолета от колана си. Прибра го в горното чекмедже, включи лаптопа си и отвори списъка си с отметки. Нов пуловер „Bogner“ за П. Дж. СИФ, акредитиви за Х. Х. 100 хиляди в брой. Тихичко подсвирна. Още сто хиляди швейцарски франка. Тези нямаше да минат незабелязано покрай Финансов отдел. От друга страна, сумата бледнееше в сравнение с изхарченото досега. Двеста милиона франка за откупуване на контролния пакет от компанията в Цуг. Още шейсет милиона за финансиране на доставките с оборудването. Само подкупите за П. Дж. възлизаха на двайсет милиона франка, без да броим мерцедеса с всичките му специални екстри. Довърши заявката за паричен превод и я изпрати с електронна поща до Финансов отдел.

Наостри уши и погледна към вратата. Косъмчетата по ръцете му настръхнаха.

— Ало? — извика той. — Има ли някого там?

Никакъв отговор. Домът бе прекалено тих. Защо кучетата не лаеха?

— Гретел? Изолде?

Надигна се от стола си, напрягайки се да долови драскането от лапите им по мраморния под. От дневната се чуваше единствено Вагнер — тропот на тимпани, като далечен гръм, вопъл на тевтонска девойка, оплакваща своя принц… Къде бяха кучетата?

Въздухът зад него се раздвижи. Усети нечие присъствие, тъмно и студено.

В душата му дълбоко отекна сигнал за тревога.

Погледна първо към чекмеджето с пистолета, после към компютъра.

Избери едното.

Трийсетте години подготовка надделяха. Мисията винаги бе на първо място. Протегна пръсти към клавиатурата, написа команда „Унищожи“ и изтри информацията от твърдия диск на лаптопа.

Чу шумолене зад себе си. Нещо студено и твърдо притисна слепоочието му.

После видя светлина. Внезапен, ужасяващ, мигновен проблясък.

И толкова.

Вила „Принчипеса“ се издигаше в края на тясна чакълеста уличка. Сградата представляваше реставрирана селска къща от осемнадесети век с плъзнал по стените бръшлян и сандъчета със здравец, накацали по прозорците на втория етаж. Ниска стена от камък и хоросан ограждаше скритата за външни погледи розова градина пред входната врата. В девет сутринта дъждът се изливаше като из ведро, силен и безмилостен като водопад.