Кристофър Райх - Правилата на измамата

Той бе идеалният наемен убиец…

След около минута „идеалният наемен убиец“ прекоси града и навлезе в подножието на хълмовете в околностите. От двете страни на тесните улички се редяха селски къщи от камък с добре поддържани градини. Зави по Виа делла Нона и лесно откри вила „Принчипеса“. Подмина я и паркира на километър след нея, в дъното на пуста улица без изход. Там изпълни ритуала си. Свали мускалчето от врата си и натопи куршумите в кехлибарената течност, духвайки лекичко срещу всеки от тях. Междувременно шепнеше молитвата си.

Когато приключи, излезе от колата и отвори багажника. Облече си мек пуловер, дъждобран и накрая нахлупи яркочервена шапка с надпис „Ферари“. Хората забелязваха шапката, но никога лицето. Събу мокасините си и нахлузи чифт туристически обувки. За да приключи маскировката си, преметна на раменете си спортна раница. Швейцарците обожаваха разходките в планината. Затвори багажника, напъха пистолета в колана си и тръгна надолу по улицата.

Бе изминал стотина метра, когато забеляза тъмнокос мъж, който водеше три дакела, да излиза от входната врата на вила „Принчипеса“. Човекът тръгна право към него. Бе синеок, над петдесетте, облечен в тъмносин пуловер. Мишената.

Призрака приближи усмихнато.

— Добро утро — дружески поздрави той. Рядко му се удаваше случай да заговаря тези, които бе нает да убие. Затова с радост се възползва от тази възможност. С годините си бе изградил своя философия за смъртта и съдбата и му бе любопитно да разбере дали този човек има представа, че краят на дните му е съвсем близо.

— Добро — отвърна Готфрид Блиц.

— Ще позволите ли? — Призрака се наведе да погали кучетата и те с охота започнаха да ближат ръцете му.

Блиц приклекна и взе да ги почесва по главата и врата.

— Децата ми — усмихнато обясни той. — Гретел, Изолде и Елоаз.

— Три дъщерички. Грижат ли се добре за татко си? — полюбопитства Призрака.

— Много се стараят. Поддържат ме в добро здраве.

— Какво друго вършат дечицата?

Двамата мъже стояха на сантиметри един от друг. Килърът се вгледа в очите на Блиц. Усети безпокойството му. Не страх, а по-скоро предпазливост. Задържа погледа си върху него достатъчно дълго, за да го убеди, че не представлява заплаха. Той не го усеща, размишляваше Призрака. Не знае какво му е писано.

Наемният убиец кимна небрежно, изправи се и продължи пътя си. За да се увери, че Блиц се движи в обратна посока, надзърна небрежно назад. Срещата им го бе разтревожила. Човекът действително беше нервен, ала изобщо не подозираше, че краят му наближава. Душата му нямаше и представа какво я чака.

Призрака с мъка потисна внезапно завладелия го страх. Нищо не го ужасяваше повече от перспективата да умре неочаквано и без предупреждение.

Зави зад ъгъла и тичешком изкачи стръмнината. Излезе на черен път, дълъг петдесетина метра, който водеше към улицата. Тръгна по него и започна да брои къщите. Стигна до четвъртата в редицата, прескочи ниската ограда и без да бърза, се запъти към задния вход на вилата. Огледа се, за да разбере дали го следят нечии любопитни очи. Доволен, че никой не го наблюдава, той похлопа силно два пъти. Дланта му лежеше върху дръжката на пистолета, с един куршум в цевта и още три в патронника, за по-сигурно.

Забеляза, че къщата няма алармена система. Малко дръзко от страна на собственика, но в същото време, приятна изненада. Докосна вратата с пръсти, за да усети вибрациите. Къщата беше тиха. Блиц все още се разхождаше.

Секунди по-късно Призрака вече бе вътре.

Мили Брант не можеше да заспи. Мяташе се в леглото в дома си в Йозефщат — модерен квартал на Виена — и не мислеше за нищо друго, освен за проклетата заповед, издадена от Мохамед ел Барадей на спешното заседание шест часа по-рано. Деветдесет и шест процента наситеност… сто килограма… достатъчни за четири или пет бомби. Думите я преследваха като лош спомен. Ала изражението на лицето на Ел Барадей бе още по-потискащо. Терзание, гняв и безсилие — събрани в едно, прикриваха едно-единствено според нея чувство — за капитулация. Бъдещето бе предрешено. Светът вървеше към война. Отново.

Надигна се рязко. Дишаше бързо и изпи на един дъх чашата с вода до леглото си. Стана безшумно, погледна към съпруга си и се запъти по коридора към кабинета си. Влезе, завъртя ключа след себе си и седна зад бюрото. Обзе я решителност. Спря да мисли и започна да действа. „Това е мой дълг“, каза си тя.