Кристофър Райх - Правилата на измамата

Фон Даникен изобщо не обичаше да лети, но тази сутрин просто нямаше избор. На северния вход на тунела „Сен Готар“ се бе преобърнал голям камион и задръстването се точеше цели двайсет и пет километра назад.

По уредбата се разнесе съобщение, че хеликоптерът е готов за излитане. Фон Даникен с неохота напусна топлата чакалня, последван от Миер и Крайчек.

— Колко ще отнеме? — обърна се той към пилота.

— Час и половина… Ако времето се задържи такова — отвърна той и им предложи да си вземат торбички за повръщане.

Фон Даникен здраво закопча колана си. Погледна към бялата хартиена торбичка в скута си и измърмори кратка молитва.

В 9:06 часа хеликоптерът се приземи на писта в покрайнините на Аскона. Бурен насрещен вятър го бе подмятал като перце. Пилотът на два пъти попита Фон Даникен дали желае да се върнат, но той само успяваше да поклати глава. По-лошо от гаденето бе единствено подозрението, че точно в този момент Блиц вероятно си стяга багажа, готов да офейка през италианската граница.

Оказа се, че телефонният номер от бележника за срещи на Ламерс се води на името на някой си Готфрид Блиц, с адресна регистрация вила „Принчипеса“ в Аскона. Местната полиция бе уведомена за предстоящото пристигане на Фон Даникен. Инструкциите гласяха, че никой, при никакви обстоятелства, не бива да прави опит да търси или арестува заподозрения.

Двигателят изръмжа за последно и утихна. Витлата се подчиниха на собствената си тежест и застинаха във въздуха. Фон Даникен стъпи на твърда земя и едва устоя на внезапното си желание да коленичи и разцелува макадамовата настилка. Каквото и да ставаше, на връщане щеше да пътува с автомобил.

Лейтенант Марио Конти, началник на полицейското управление в Тичино, стоеше в края на пистата за хеликоптери.

— Ще ви откарам до къщата на Блиц — каза той. — Сътрудникът ви вече е там.

Фон Даникен се запъти към чакащия наблизо автомобил. Ушите му още пищяха от шума в хеликоптера и не беше сигурен дали е чул добре.

— Сътрудникът ми ли? Това са моите хора — господин Миер и господин Крайчек. Никой друг от подчинените ми не работи по случая.

— Но как така? Тази сутрин ми се обади синьор Орсини, управителят на железопътната гара. Каза, че го е посетил някакъв полицай, който го е разпитвал за пратката. Предположих, че работи по същия случай.

— За каква точно пратка става въпрос? — ококори очи Фон Даникен.

— За чантите, изпратени до Ландкарт — обясни Конти. — Човекът е уведомил синьор Орсини, че принадлежат на заподозрения за убийството на онзи полицай вчера.

— Аз не разследвам убийството на полицая в Ландкарт. И не съм изпращал никого да разговаря с управителя на гарата.

Конти поклати глава с пребледняло лице.

— Но този полицай… Той се е идентифицирал. Значи сте сигурен, че не работите заедно?

Фон Даникен прескочи въпроса му и направо попита:

— Какво точно искаше този човек?

— Името и адреса на изпращача на въпросните чанти.

Фон Даникен ускори крачка.

— И името му е…?

— Блиц — отвърна началникът на полицията, почти тичайки след него. — Същият, когото и вие търсите. Живее в Аскона. Всичко наред ли е?

Фон Даникен отвори пътническата врата на колата.

— За колко време се стига до къщата му?

— Двайсет минути.

— Искам да ни закараш за десет.

Мъглата се стелеше от горите, забулили вековните сгради и си проправяше път по тесните калдъръмени улички. Човекът, известен в професионалните си среди като Призрака, шофираше из тихия курортен град Аскона. На няколко пъти му се наложи да намали скоростта и почти да спре, тъй като мъглата ставаше толкова гъста, че пътят изобщо не се виждаше.

Тази мъгла го преследваше навсякъде…

Мъгливо бе и когато пристигнаха войниците, спомни си той, докато продължаваше да пъпли към хълмистите околности на града по тесните пътища, с наредени от двете им страни вили и добре поддържани градини. Беше гъста нощна мъгла, затиснала планинската равнина където семейството му отглеждаше кафе; мъгла, лукава и криволичеща като смъртоносна змия…

Принудиха го да гледа, когато войниците измъкнаха родителите му от леглото им, извлякоха ги навън, съблякоха дрехите им и ги накараха да легнат голи в калта. После изведоха сестрите му, дори и Тереза, която още нямаше пет години. Той стискаше очи, но нямаше как да заглуши писъците им, мъчителните звуци от отчаяната им борба да се измъкнат, докато не им останаха сили да се борят.