Кристофър Райх - Правилата на измамата

Кублер стоеше на вратата. Приближи се безмълвно и застана до тях, вперил поглед в екрана на детектора за радиация.

— RDX — каза той. — Това нещо е навсякъде.

Инициалите нямаха нужда от обяснение. RDX — Royal Demolition Explosive, добре известен на силите на реда, внимаващи се с антитероризъм. Разработен за пръв път от англичаните преди Втората световна война, RDX бе основната съставка в различни видове пластичен експлозив и възпламеняващия заряд, използван за всички ядрени оръжия.

Фон Даникен се втрещи. „Търтей“, компания-производител на съвършено точни навигационни системи, а сега и пластични експлозиви.

— Но тук не ги намерихме — възкликна той. — Къде може да са скрити?

— В момента не са тук. Откривам само следи. Пресни при това.

— Можеш ли да прецениш кога за последно са били в сградата?

Кублер втренчи поглед в екрана.

— Съдейки по нивото на разпад, бих казал двайсет и четири часа.

Преди вечерята на Ламерс с Г. Б.

— Шейсет секунди — обяви Крайчек. — Колата на пазача е на три пресечки оттук и приближава.

— Да изчезваме! — нареди Фон Даникен, докато ожесточено правеше последни снимки на чертежите.

Кублер изхвърча от работилницата. След него хукна Миер. Фон Даникен ги последва. Посегна да изгаси осветлението и точно тогава го видя.

Малкото братче.

В дъното на стаята, на рафта под тезгяха, се виждаше умалено копие на изложеното в кабинета на Ламерс ЛМУ. Може би два пъти по-малко — дълго около двайсетина сантиметра и също толкова високо. Крилата обаче имаха друга форма — почти триъгълна. Забеляза, че са закрепени за нещо като панта в центъра и можеха да се движат нагоре-надолу като криле на птица.

Поколеба се за част от секундата, пресегна се и сграбчи миниатюрното устройство. Тежеше не повече от половин килограм.

„Това нещо лети ли? — бе попитал той Микаела Менц при следобедното си посещение.“

„Разбира се — възмутено бе отвърнала тя. — Изстрелваме го от товарната платформа.“

Фон Даникен забеляза, че долната част на крилата бе покрита с някаква лека, разтеглива материя в яркожълт цвят с характерни черни петна.

Миер подаде глава през вратата.

— По дяволите, човече, какво правиш? Трябва да изчезваме оттук!

Фон Даникен вдигна пред себе си миниатюрното устройство.

— Я виж.

— Остави го! — просъска в отговор Миер. — За какъв дявол ти е притрябвала пеперуда играчка?

Прозорците на „Флимелен“ — стара ловна хижа в гористото селце Себастиансдорф в покрайнините на Виена — светеха отдалече. Построена като убежище за император Франц Йозеф в края на Първата световна война, хижата сякаш беше последвала собственика си в гроба. Стояла изоставена и неподдържана цели четири десетилетия. С изпочупените си прозорци, с изтръгнатите за подпалки врати, с отмъкнатите от основите й камъни за построяване на други, не толкова величествени домове, постройката изглеждала като оглозгана до кокал от самата гора.

Докато най-после, през 1965 година, се преродила наново. Ден след ден пристигали работници и бавно възстановявали грохналия й скелет. Поставили прозорци, монтирали здрави врати. Надолу по пътя бил вдигнат охранителен пункт. Нуждаейки се от усамотено убежище за обсъждане на въпроси от най-поверително естество, нова организация обявила „Флимелен“ за своя собственост. Не правителствена, а създадена от мнозина, отдадени на идеята за предотвратяване на военна катастрофа.

Около дългата маса в големия салон се бяха разположили четирима мъже и една жена. Начело седеше суров, сдържан мъж от близкоизточно потекло, с посивял перчем и безупречно оформени мустаци. Носеше тесни очила като на учен, и действително притежаваше степени по право и дипломация от университети в Кайро и Ню Йорк. Въпреки че наближаваше полунощ и останалите отдавна бяха свалили вратовръзките и разкопчали яките на ризите си, той продължаваше да носи сако и безупречен възел. Отнасяше се към поста си с изключителна сериозност. Заради постиженията си бе награден с Нобелова награда за мир. Малко хора можеха да се похвалят, че съдбата на цял свят зависи от тях, без да ги сметнат за високомерни лъжци. Той бе един от тях.

Казваше се Мохамед ел Барадей — председател на Международната агенция за атомна енергия.

— Не може да бъде — рече Ел Барадей, забил показалец в доклада пред себе си.

— Опасявам се, че няма никакво съмнение — каза седналият до него Юри Куликов, руснак с безизразно лице, оглавяващ отдела за ядрена енергия към МААЕ.