Кристофър Райх - Правилата на измамата

Прокара ръка по дъното на раницата и напипа някаква гривна. Ема я носеше от време на време. Светлосиня, от пресован каучук, подобна на гривните „Лайвстронг“, популяризирани от Ланс Армстронг, седемкратния победител от „Тур дьо Франс“.

Три четвърти от гривната беше тънка, но частта, която пада под китката, бе осезаемо по-дебела на пипане. Прокара пръст по издутината. Вътре имаше нещо твърдо, с правоъгълна форма. Повъртя гривната в ръцете си и се сети, че се отваря. От закопчалката се показа USB преносима памет. Устройство за прехвърляне на файлове от един компютър в друг. Не знаеше, че Ема има такова. Непрекъснато ползваше джобния си компютър, но рядко вадеше лаптопа си от офиса. Закопча гривната и я нахлузи на китката си.

Долови приближаващи се стъпки по коридора. Остави раницата на пода и започна да рови в бюрото. Карти, пощенски картички, компасът му, писалки… Стъпките отеква все по-близо.

— Оттук, господин полицай. Стаята е в дъното на коридора.

Разпозна гласа на управителя. Ключът се завъртя в бравата. Джонатан отвори средното чекмедже и видя кафяв тефтер с кожена подвързия. Напъха го в раницата и се втурна към терасата.

Вратата се отвори. В стаята нахлу светлина от коридора.

— Значи полицаят е мъртъв? — попита управителят на хотела.

Без да поглежда назад, Джонатан изхвърча от стаята и скочи от терасата.

— Били са тук — изпухтя Джонатан и се метна в мерцедеса. — Някой е претърсил…

Погледна към седалката до себе си. Симон я нямаше. Чантата й също. Тръгнала си е, помисли си той. Дошла е на себе си и си е плюла на петите, преди да е станало късно. Джонатан се наведе към таблото, все още задъхан. Погледна към стартера. Ключовете също ги нямаше. Сепнато се обърна и огледа задната седалка. Нямаше следа и от чантата на Ема, и от кутията с пуловера. Симон беше взела всичко със себе си.

Облегна се назад, объркан и изморен. Погледна към дебелия кожен тефтер в скута си. Отвори го и плъзна поглед по списъка с имена, адреси и телефонни номера. Добро начало, помисли си той.

Вратата се отвори и Симон Ноаре се настани до него.

— Къде беше? — попита той.

Тя се облегна назад.

— Разходих се по улицата. За твое сведение, исках да изпуша една цигара.

— Къде са нещата на Ема?

— Прибрах ги в багажника, в случай че някой от двама ни реши да си полегне.

Джонатан кимна поуспокоен.

— Извинявай. Не исках да съм рязък — уморено рече той. — Но тъкмо разбрах, че са били тук, в хотелската ни стая. Преровили са я цялата. Но са пипали чисто, не може да им се отрече. Замалко да не забележа.

Симон го гледаше втренчено.

— Какво ми говориш? Чакай малко, кой е бил там, полицията?

— Не. Или поне не истинската полиция.

Разказа й за куфара и за скритото отделение в капака му.

— Само нейния куфар ли? — попита Симон. — Какво са търсили?

— Не знам.

— Мисли, Джон. Какво може да е имало вътре?

Джонатан не отговори. Нямаше никаква представа.

— Да тръгваме. Може да са наоколо.

— Спокойно — тихо каза Симон. — Няма никого. Погледни.

Той погледна през задното стъкло. Улицата бе пуста. Бурята бе прогонила всички по домовете им. Облегна се назад и притвори очи.

— Добре — промърмори. — Всичко е наред.

— Разбира се — успокои го Симон.

— Чух гласове в коридора. Мисля, че управителят на хотела отваряше на полицията. Говореха за ченгето в Ландкарт. Открили са ме.

— Засега си в безопасност. Това е най-важното. — Симон кимна към бележника в скута му. — А това какво е?

— Адресникът на Ема. Трябва да разберем кого е познавала в Аскона. Ако е познавала човека, който е пратил багажа, името му трябва да е тук.

— Нека да видя — помоли Симон.

Джонатан й подаде кожения тефтер. Беше дебел колкото библия и двойно по-тежък. Ема обичаше да казва, че вътре е целият й живот. Симон го положи в скута си и го разтвори с религиозна тържественост. На първа страница стоеше името на Ема. Под него имаше списък с адреси. Последният бе на Авеню дьо Колонже в Женева. Преди него — „Ру Сен Жан“ в Бейрут; Бежански лагер на ООН в Дарфур, Судан. Списъкът продължаваше като пътна карта на минал и бъдещ живот.

— Колко ли имена има тук всъщност? — попита Симон.

— Абсолютно всичките й познати. Без изключение.

Заедно прелистиха страниците. От А до Я. Търсеха адрес в района на кантон Тичино. Аскона. Локарно. Лутало. Телефонен номер с код 078. Откриха имена от всяко кътче на земното кълбо — Тасмания, Патагония, Лапландия, Гренландия, Сингапур и Сибир… Но от Аскона нямаше и следа.