Кристофър Райх - Правилата на измамата

Далеч от уличното осветление, пътеката ставаше все по-тъмна. От двете й страни се виеха високи борови дървета и стройни брези. От дясната му страна се издигаше стръмен хълм. Няколко минути по-късно видя задната част на хотела и пое надолу по стръмния баир, проправяйки си път през високия до коленете сняг.

Спря в края на гората и затърси с поглед стаята си. Четвърти етаж. Ъгълът откъм фасадата. На хълма в близост до сградата стърчеше вековен бор, протегнал клони в удобна близост до балконите на трети и четвърти етаж.

Усети косъмчетата по тила си да настръхват. Обърна се рязко, уверен, че някой го наблюдава. Огледа гората и чу крясък на сова, скрита нависоко в клоните на някое дърво. Ниският гърлен звук го накара да потрепери. Озърна се още веднъж, ала не видя никого.

С пет бързи скока взе разстоянието до бора. Хвана се за един от клоните и започна да се катери. Десетина метра по-нагоре успя да преметне крак през един дебел клон. Балконът се намираше на една ръка разстояние, а ъгълът на наклона бе толкова остър, че ако не успееше, щеше да падне в снега от три метра височина. Увисна от клона и се залюля, докато успя да стъпи на парапета. Сетне рязко скочи на терасата.

Зад спуснатите завеси светеше. Балконската врата бе леко открехната. Пристъпи напред, ала точно в този момент завесите се раздвижиха и вратата се отвори навътре. Мярна се мъж в костюм, който стискаше бравата и разговаряше с някаква жена. Джонатан мигновено се отдръпна и се прехвърли през парапета. Държеше се единствено на пръсти — като прилеп, както казваха алпинистите — и сантиметър по сантиметър започна да се мести към съседния балкон. Парапетът бе заледен и непоносимо студен.

Мъжът погледна надолу — двайсетина метра до алеята за автомобили, ако имаше късмет, и още толкова до улицата. Пръстите му изтръпнаха. Повтаряше си, че не е по-различно от катерене по гранитна стена. Само дето никога не беше ходил на свободно катерене посред зима. Бавно, сантиметър по сантиметър, успя да стигне до съседната тераса и с пъшкане се прехвърли през парапета.

Все още задъхан, натисна бравата на балконската врата. Беше отключена, точно както я остави сутринта. Лампите не светеха. Пристъпи навътре и изчака, докато очите му свикнат с тъмнината. Личеше си, че е минала камериерка. И двете легла бяха оправени. Във въздуха се носеше аромат на препарат за полиране на мебели. И все пак не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред…

Приближи се до леглото. Нощницата на Ема си стоеше под възглавницата. Книгите й — подредени в спретната купчина на нощното шкафче. Взе най-горната, наричаше се „Тайни от миналото“. Нищо особено като заглавие, но му се струваше, че Ема още не беше разлиствала страниците й. Тази, която четеше, бе най-отдолу на купчината.

Джонатан отиде в коридора и отвори дрешника. Прегледа нещата на Ема, чекмедже по чекмедже. Опитваше се да открие някаква следа, която да му помогне да разплете загадката. Но след като нямаше представа с какво се е занимавала, как можеше да знае какво да търси?

Затвори дрешника и погледна отгоре, където стояха куфарите им. Повдигна се на пръсти и свали по-големия от двата. Този на Ема — „Самсонайт“ с твърд корпус, подобен на онези, които се ползваха от стюардесите. Остави го на пода и застина.

Изобщо не беше слагал куфара на Ема отгоре. Нейният беше отдолу, под неговия — по-малък и не толкова стабилен.

Явно някой беше идвал в стаята…

Остана неподвижен около минута, наострил уши. Всеки удар на сърцето му сякаш забиваше пирон в гърдите му. Ала освен това, не успя да чуе нищо друго. Взе куфара, занесе го до леглото и го отвори.

Поредната изненада. Хастарът на капака беше запретнат в края точно като найлонов джоб от албум за снимки. Не беше срязан или повреден по някакъв начин. Вгледа се по-внимателно и откри, че се закопчава с цип. На бледата лунна светлина различи правоъгълна вдлъбнатина с формата и размера на папка. Отделение за укриване на документи от зоркия поглед на митнически инспектор, да речем.

Затвори куфара и го върна обратно на мястото му. Чантата й за ръчен багаж стоеше под бюрото. Не от черна телешка кожа, а най-обикновена универсална раница, износена от прекомерна употреба. Отвори външния джоб и с облекчение установи, че портфейлът й си беше на мястото. Заедно с документите й за самоличност и осемдесет и седем франка в брой. Кредитните й карти също си стояха там. Отвори джобчето за монети и забеляза няколко франка, фиба за коса и ментови бонбончета „Тик-так“.