Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Още по-горещо — нареди полковник Майк.

Пламъкът се усили. Стрелката достигна 82°С.

— Какъв е планът им? Коя е мишената? Трябва ми място, дата, час — сипеше полковникът безмилостните си въпроси. Човек или е роден да прави това, или не. Майк изтезаваше хора със същата лекота, с каквато жокей язди кон.

88°С.

— Нека ти кажа какво ще се случи. Първо ще се откъсне онази ти работа. Ще се пръсне като сварена наденица. После стомахът ти ще се издуе отвътре и дробовете ти ще заврат. Я си погледни ръцете. Плътта ти започва да капе. Тъжното е, че всичко това става твърде бавно — редеше с равен глас полковникът.

Гасан изцъкли очи и отново започна да нарежда колко са несправедливи към него.

— На кого предаде експлозивите? Името му! Как точно ще ги използват?

93°С.

— Добре! — изкрещя Гасан. — Ще ви кажа. Изкарайте ме оттук! Моля ви!

— Какво ще ми кажеш?

— Всичко! Всичко, което знам! Името му. Извадете ме!

Полковник Майк даде знак на човека от охраната, контролиращ горелките. Приближи се до казана и челото му веднага плувна в пот от горещината.

— Кой е крайният потребител?

Гасан назова някакво име, което Палумбо чуваше за пръв път.

— Лично му ги доставих. Плати ми двайсет хиляди долара.

— Къде точно ги занесе?

— Женева. Паркингът на летището. Четвърти етаж.

Бентът се скъса. Гасан започна да говори, бълвайки информация като спукан водопровод. Имена, псевдоними, скривалища, пароли… Едва смогваше.

Палумбо записа всичко на лента. Излезе от стаята и прослуша информацията отново. Пет минути по-късно се върна.

— Някои от имената са верни, но имаме още доста работа.

— Какво предлагаш? — попита полковник Майк. — Да продължим ли с въпросите към нашия изтъкнат гост?

— О, да! — отвърна Палумбо. — Господин Гасан е в този бизнес отдавна. Тепърва ще има да си говорим.

Полковник Майк кимна към охраната.

— Увеличи температурата.

Джонатан стигна в Ароза за час и половина. Паркира в края на Постщрасе, срещу хотел „Клум“, триста метра по-нагоре от „Белвю“. Симон пушеше, отпусната на седалката до него.

— Няма причина да оставаш — каза той. — По-добре е да се разделим. Сам ще се оправям с това.

— Искам да остана — отвърна тя, загледана през прозореца.

— Прибери се вкъщи. Вече изпълни дълга си. Държа ръката ми, когато имах нужда. Но не мога да нося отговорност за теб.

Предложението му очевидно я дразнеше.

— Никой не те кара да го правиш — отсече тя. — Оцелявала съм и без твоя помощ, благодаря за загрижеността.

— Какво смяташ да кажеш на Пол?

— Ще му обясня, че помагам на приятел.

— Чудно ще прозвучи в телефонен разговор от затвора. Забъркваш се в големи неприятности.

Симон се обърна към него и го погледна в очите. Бузата й бе морава на цвят от удара на полицая. Синината ярко контрастираше с иначе безупречното й излъчване.

— А ти какво смяташ, че правиш? Ще ми кажеш ли, Джонатан?

Той се бе зарекъл, че ще обмисля добре всяка една своя стъпка. Знаеше, че е преследван, ала го плашеше не порцията — било почтената й разновидност или престъпната. Страхуваше се от истината.

— Още не съм съвсем сигурен — призна той след кратко колебание.

Симон се надигна в седалката си.

— Колко братя имаш?

Въпросът й го завари неподготвен.

— Двама. И една сестра. Защо?

— Ако това се случваше на някого от тях, би ли си отишъл вкъщи?

— Не — отвърна той.

— Аз нямам братя или сестри — продължи Симон. — Омъжена съм за човек, който се отнася към работата си като към любовница. Имам само децата си, които ходят на училище, и Ема. Объркана съм също като теб от цялата тази история. Ако има нещо, което бих могла да направя, за да ти помогна, ще го сторя. Разбирам загрижеността ти и я оценявам. Утре ще отида в Давос, за да се видя с Пол. Сигурна съм, че дотогава ще сме разплели загадката. Но ако се наложи да се разправяме с полицията, ще бъда до теб.

Джонатан усети, че няма да успее да я разубеди. Не можеше да отрече, че присъствието й щеше да бъде от полза, ако се наложеше да дава показания. Преподаваше в престижно училище в Женева, а мъжът й бе уважаван икономист.

Пресегна се и дръпна цигарата от устата й.

— Добре, печелиш. Но ако смяташ да оставаш, трябва да спреш да пушиш тази гадост. Ще повърна.

Симон веднага извади друга цигара от чантата си.

— Тръгвай, ще те чакам тук. — Наведе се и го целуна по бузата. — Внимавай.

Джонатан забързано крачеше надолу по улицата с приведена глава. Вятърът запращаше снега в лицето му с такава сила, че трябваше да предпазва с ръка очите си, за да вижда къде стъпва. Свърна по една от пресечките на Постщрасе, после пое по пътека, минаваща напряко през Арленвалд — гората, застилаща по-ниския склон на планината. Тук вятърът духаше по-слабо и той ускори крачка.