Кристофър Райх - Правилата на измамата

Няма място за притеснение, увериха го, преди да замине. Бойните действия се водят извън града.

Джонатан тръгва към сградата за паспортен контрол, подминавайки два подпухнали трупа, захвърлени до оградата — майка и дъщеря, съдейки по прегръдката им. Въпреки че заради мухите е трудно да се каже със сигурност.

— Ти ли си Рансъм?

Очукан военен джип спира до него. Млада жена със слънчев загар и буйна медночервена коса, прибрана на конска опашка, стиска огромния волан.

— Ей? — крещи тя, за да надвика грохота на самолетните двигатели. — Ти ли си доктор Рансъм? Качвай се. Ще те спася от целия този цирк.

Джонатан мята сака си на задната седалка.

— Мислех, че сраженията се водят извън града — едва отронва той.

— Това не са сражения. Това е „диалог“. Не четеш ли вестници? — Непознатата му протяга ръка. — Ема Роуз се казвам, приятно ми е.

После поемат из най-отвратителните квартали, които някога е виждал. Долепени една до друга десететажни сгради — като зид, ширнал се на километри край пътя. Градът рязко свършва и започва полето — спокойно и тучно, в контраст с шумния, грозен пейзаж отпреди малко.

— Първо назначение ли ти е? — пита тя. — Винаги пращат новобранци.

— Защо така?

Ема не отговаря. По лицето й пробягва усмивката на Мона Лиза. Болницата се помещава в някаква съборетина, разположена до обраснало с мангрови дървета мочурище. Десетки жени и деца лежат насред тревата в червената кал, заобикаляща грозната сграда. Очевидно е, че много от тях са ранени, някои — тежко. Мълчанието им те удря като плесник в лицето.

— Имаме такова струпване веднъж на няколко дни — казва Ема и спира джипа зад болницата. — Нападения с минохвъргачки. Слава богу, повечето рани са повърхностни.

Джонатан хвърля поглед към едно от налягалите момчета, от прасеца му стърчи голямо парче шрапнел. „Повърхностни“ означава, че няма да умре от кръвозагуба.

Нисък брадясал мъж с кървясали очи посреща приятелски Рансъм. Доктор Делакроа от Лион.

— Добре че самолетът нямаше закъснение — казва той и бърше ръце в омазаната си с кръв тениска. — Момичето във втора операционна е твое. Отсякла си е дясната ръка.

— Отсякла?

— Нали се сещаш? — Делакроа прави жест, имитиращ падане на гилотина. — С мачете.

— Къде да се подготвя за операция? — пита Джонатан.

— Да се подготвиш за операция ли? — Делакроа хвърля отегчен поглед към Ема. — Можеш да си изплакнеш ръцете в тоалетната. Там има и ръкавици. Не ги хвърляй. Ползваме ги многократно.

След края на първия си работен ден Джонатан стои на спечената пръст пред полевата болница, която служи и за тераса, и за рецепция, и за чакалня. В полунощ въздухът лепне от жега, изпълнен с крясъци на маймуни и откъслечни оръжейни гърмежи.

— Кафе? — Ема му подава чаша. Изглежда различна. По-слаба, някак по-дребна и не толкова наежена.

— Нямаме нулева група — казва Джонатан. — Загубихме двама пациенти, защото нямахме достатъчно кръв.

— Все пак успя да спасиш няколко.

— Да, но… — поклаща съкрушен глава. — Всеки ден ли е така?

— През ден.

Ред е на Джонатан да замълчи в отговор.

Ема го поглежда замислено.

— По-възрастните не искат да идват — обажда се тя след малко.

— Моля?

— Нали питаше защо пращат само новобранци. Затова. След време става твърде тежко. Влияе ти. Съсипва те. По-възрастните не могат да се справят. Казват, че ако гледката на толкова много мъртви хора спре да ти прави впечатление, значи си започнал да умираш по малко.

— Така е.

— Видях, че си учил в Оксфорд — продължава Ема приятелски. — Аз учих в „Св. Хилда“. Сравнителни политически системи.

— Искаш да кажеш, че не си лекар?

— Божичко, не! Имам и диплома за медицинска сестра, но тук се занимавам с организацията. Логистика и прочие. Ако някога забележиш, че имаме достатъчно кръв, можеш да благодариш на мен.

— Не исках да те засегна… — започва да се извинява Джонатан.

— Разбира се, че не го каза нарочно.

— Не бях сигурен дали си англичанка, съдейки по акцента. Да не би да си от Шотландия или може би Централна Европа? Прага или там някъде…

— О, не! Аз съм от Югозападна Англия. Корнуол, този район. Вярно е, че говорим малко странно. Пензанс. Чувал ли си го?

— Пензанс? В известна степен. — Джонатан поема въздух и с риск да стане за смях, издува гърди и започва да рецитира мелодично: