Кристофър Райх - Правилата на измамата

Голи догадки? До това ли се свеждаха трийсет години професионален опит? Фон Даникен изгледа продължително Марти. Хлътналите му бузи. Твърде модерната му дълга коса, боядисана с твърде модерна къна. Ако речеше, можеше да тикне в затвора и кутия солени бисквити. Нарочно упорстваше, връщаше си го заради провала със самолета на ЦРУ.

— А какво ще кажеш за автомата в работилницата му? — попита Фон Даникен. — А за паспортите? Нормално ли ти се струва?

— Ти сам го каза. Бил е уплашен. Предчувствал го е. Сами по себе си тези факти не ни дават право да нахлуваме в личното му пространство.

— Човекът е мъртъв. Той вече няма лично пространство.

— Не ми се прави на остроумен и не се хващай за думата!

— Не дай боже да ядосаме някого — изпъшка Фон Даникен.

Той уважаваше конституцията като всеки гражданин. През цялата си кариера се бе съобразявал с нея до последната буква. Но полицейската работа се бе променила рязко през последните десетина години. Като антитерорист, трябваше да спре престъплението, преди да се е случило. Луксът да събират доказателства след деянието и да ги представят на съдията отдавна не съществуваше. Много често единственото доказателство, на което можеше да се опре, бяха опитът и интуицията, придобити след трийсет години работа.

Фон Даникен застана до прозореца и се загледа отвъд река Ааре. Сумракът бе превърнал небето в бойно поле надвисналите над покривите облаци. След кратко заптие снегът се сипеше отново, а свирепият вятър политаше снежинките в бесен водовъртеж.

— Забрави за съдебното разпореждане — каза най-после Марти.

Сетне стана, заобиколи писалището и стисна ръката му.

— Радвам се, че започваш да мислиш разумно — с облекчение въздъхна Фон Даникен, обърна се и се запъти към вратата. — Трябва да тръгвам.

— Чакай малко… Какво смяташ да правиш с онова самолетче ЛМУ?

Фон Даникен вдигна рамене, сякаш му бе все едно.

— Нищо… — отвърна той.

Лъжеше.

Джонатан отмести поглед от входа на железопътната гара в Ландкарт към паркинга от другата страна на улицата. Последен модел мерцедес лимузина стоеше в центъра на третата редица, точно на обозначеното място в картата от чантата на Ева Крюгер. За наблюдателен пункт бе избрал входа на затворен ресторант на около петдесет метра по-нагоре по улицата.

Обикаляше около гарата вече двайсет минути. На всеки половин час пристигаха влакове от Чур и Цюрих и тогава тротоарът се изпълваше с пътници. В района на паркинга влизаха и излизаха коли. После всичко утихваше до пристигането на следващия влак. През цялото това време Джонатан не забеляза нито един полицай наоколо. Но все пак нямаше как да знае дали някой не наблюдава паркинга. При всички положения бе решил, че Симон е напълно права. Ченгетата, които искаха да откраднат багажа на Ема, бяха престъпници.

В шест без пет вечерното задръстване по улиците беше в разгара си. Фаровете на автомобилите преминаваха покрай него като ослепително парадно шествие. Той потропваше с ботуши в опит да се постопли. Бе оставил Симон в края на града, въпреки бурните й протести. Някои неща изискваха работа в екип, други — точно обратното. Това тук, без съмнение, трябваше да свърши сам. Загърнат в якето си, Джонатан не сваляше поглед от мерцедеса.

Вземи писмото.

Покажи квитанциите.

Приеми пратката.

Провери в картата местоположението на паркирания автомобил.

Преоблечи се. Приглади косата си назад. Не забравяй венчалната халка.

Прескочи от единия си живот в другия.

Предай пуловера и плика със стоте хиляди франка.

Но къде? Кога? На кого? И най-вбесяващият от всички въпроси — защо ?

Стисна ключовете за колата между пръстите си и се замисли за Ема. Измъчваше го само един въпрос — кога съпругата ти е твоя съпруга?

И когато не е твоя съпруга, коя е?

Доктор Джонатан Рансъм — възпитаник на Югозападния медицински институт в Болдър, филиал на университета в Колорадо; главен специализант по хирургия в болницата „Слоун Кетъринг“, Ню Йорк, и аспирант от Университетската болница в Оксфорд със специалност Реконструктивна хирургия. Стои на пистата на летището в Монровия, Либерия, докато слизащите от самолета пътници го подминават. В осем сутринта слънцето пъпли нагоре по сърдитото оранжево небе. Вече е горещо и влажно; въздухът е наситен с тежка миризма на самолетно гориво и морска сол. От групата чернокожи, струпани покрай високата ограда на пистата, се разнасят викове. Мощно „ра-та-та-та“ от картечница отеква твърде наблизо.