Кристофър Райх - Правилата на измамата

Симон разглеждаше някакъв пръстен от торбичката.

— Е. А. К. — каза тя. — Познаваш ли някого с тези инициали?

— Не. Защо питаш?

— Погледни от вътрешната страна. — Пръстенът представляваше златна венчална халка с гравиран надпис Е. А. К. 2-8-01. — Ето чия е торбичката за бижута — каза тя.

— На госпожа Е. А. К., омъжила се на втори август 2001 година. Вероятно приятелка на Ема.

Джонатан запрехвърля наум имената на познатите си, започващи с Е. Сети се за Ед и Етиен, но дантелените бикини едва ли биха им станали. Дамският списък бе още по-кратък — включваше единствено Еванджелина Ларсен, лекар от Дания, с която бяха работили заедно преди четири години.

На дъното на торбичката лежеше последната част от съдържанието й — дамски ръчен часовник „Ролекс“ от хром и злато, инкрустиран с диаманти. За Джонатан вече нямаше съмнение, че тази чанта не принадлежи на съпругата му. Ролексът олицетворяваше цялата световна несправедливост според тях. Ема залагаше на „Касио“ — предпочитана марка от хокейни играчи, морски пехотинци и хора с „чувство за дълг“, занимаващи се с благотворителност.

В пътната чанта имаше още чифт обувки, 36-ти номер, размерът на Ема. Знаеше го със сигурност, защото тя често се оплакваше, че трудно си намира толкова малък номер. Той продължи да вади дамски чорапи, кутийка ментови бонбони, модерни очила с рамки от черупка на костенурка в калъф…

Джонатан пребърка вътрешността на чантата. Напипа нещо твърдо, с правоъгълна форма, напъхано в скрит страничен джоб. Отвори ципа и — както и предполагаше — измъкна оттам портфейл от крокодилска кожа.

Ала преди да го отвори, отново се сети за пръстена… Една омъжена жена не сваляше венчалната си халка, освен когато се къпе или плува, и то невинаги. Така че идеята да я остави в пътна чанта, качена като пощенска пратка на някакъв влак, беше просто немислима.

В отделенията за кредитни карти на портфейла имаше „Юрокард“, „Кредит Суис“ за банкомат, „Америкън Експрес“ и „Рейнбоу“, която предоставяше на приносителя безплатно ползване на обществения транспорт в кантон Цуг в рамките на една година.

— Ева Крюгер — прочете на глас името на притежателя на картата. Е. А. К. — Говори ли ти нещо?

Симон поклати глава.

— Сигурно е някоя позната на Ема. Радвам се, че ти ще й се обадиш, за да й кажеш какво направи с разкошната й чанта, а не аз.

Ала Джонатан не промълви и дума. Сякаш изобщо не я слушаше. Задълбочено проучваше съдържанието на портфейла. Вътре имаше хиляда швейцарски франка и петстотин евро в брой. В джобчето за монети откри четири франка и петдесет рапена.

Изправи се рязко в седалката си. Нещо липсваше. Нещо, което Ева Крюгер, почтена притежателка на „Мерцедес Бенц“, нямаше как да не носи в чантата си. Трескаво разрови портфейла. Сърцето му яростно блъскаше в гърдите, ала точната му ръка на хирург дори не трепна, докато методично прехвърляше кредитни карти и банкноти, надничайки и в последното ъгълче.

Откри шофьорската книжка на Ева Крюгер, напъхана зад кредитните карти. Извади я и впери поглед в снимката. Привлекателна жена с плътни устни и лъскава кестенява коса, опъната силно назад; елегантни очила с рамки от черупка на костенурка прикриваха големите й кехлибарени очи.

— Какво има? — попита Симон. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Джонатан не можеше да отрони и дума. Огромна тежест притискаше гърдите му и го задушаваше. Присви очи и отново погледна снимката.

Под тежкия грим и яркото червило като на проститутка го гледаше Ема…

Той отвори вратата и излезе. Направи няколко крачки, спря и се подпря на едно дърво. Беше му трудно да се движи и се държеше така, сякаш светът току-що се бе срутил под краката му. Насили се да извика в съзнанието си образа на суровата жена с гладко опъната назад коса и елегантни очила, вперила нагъл поглед във фотообектива.

Ева Крюгер.

Подозрението, че Ема му изневерява, вече му се струваше досадно. Направо безобидна мисъл… Ала всичко останало… Фалшива шофьорска книжка, фалшиво име, цял един паралелен живот… Просто не можеше да го проумее.

Симон излезе от колата и застана до него.

— Трябва да има разумно обяснение. Изчакай да се върнем в Женева. Там ще разберем.

— Само часовникът струва десет хиляди франка. Ами останалите бижута? Дрехите? Гримът? Кажи ми, Симон, колко разумно може да е обяснението, за което говориш?

Тя замълча.

— Аз… нямам представа.

Той сведе поглед към якето си и видя петно от засъхвала кръв. Не знаеше дали е негова, или на полицая. Но въпреки това, гледката го изпълни с отвращение. Трескаво изхлузи якето и го захвърли върху капака на колата. Студът го блъсна мигновено.