Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Подай ми пуловера, ако обичаш.

Симон донесе кашмирения пуловер от колата.

От гънките му падна някакъв плик и тупна тежко в снега. Джонатан погледна Симон изненадано, наведе се и го вдигна. Не беше надписан, но тежеше доста. Веднага се сети какво може да има вътре. Отвори го. Наистина бяха много пари… В банкноти по хиляда франка. Прясно напечатани и твърди като копирна хартия.

— Боже мили! — хлъцна Симон. — Колко са?

— Сто — отвърна той, след като преброи цялата пачка.

— Сто какво?

— Сто хиляди швейцарски франка.

Имам тайни спестявания.

— Сигурно се шегуваш. — Симон избухна в истеричен, писклив смях, сякаш бе на косъм от нервна криза.

— Сега вече знаем — каза Джонатан, вцепенен от огромната сума пари.

— Какво знаем? — попита Симон.

— Защо полицаите искаха да вземат багажа.

Той прибра парите обратно в плика и го пъхна в джоба си.

Оставаше да се изясни как са знаели, че чантите са в Ландкарт и най-важното, поне за Джонатан — защо точно Ема е трябвало да получи всичките тези пари.

Леденият вятър разклати клоните на дърветата и събори на земята натрупалия по тях сняг. Джонатан потрепери и побърза да нахлузи пуловера. Дрехата се опъна на гърдите и раменете му, а ръкавите му стигаха половин педя над китката.

Пуловерът очевидно не беше за него.

— Чете ли пресата? — попита министърът на правосъдието Алфонс Марти веднага щом Фон Даникен влезе в кабинета му. — „Нойе Цюрхер Цайтунг“. „Трибюн де Женев“. „Тагес Анцайгер“. — Грабна купчината листчета с телефонни съобщения и ги смачка на топка. — Всички вестници в страната искат да знаят какво точно се е случило на летището вчера.

Фон Даникен свали палтото си и го преметна през ръка.

— Какво им отговори?

Марти запрати хартиената топка в кошчето.

— „Без коментар“. Какво друго можех да кажа?

Кабинетът, разположен на четвъртия етаж на федералния дворец Бундесхаус, действително можеше да се мери по пищност с царски палат. Високи тавани със златни декорации; картини, изобразяващи възнасянето на Христос към рая; полиран дървен под, покрит с ориенталски килими, и махагоново писалище, огромно като олтара на свети Петър. На стената висеше очукано дървено разпятие, в доказателство на това, че Марти е просто един най-обикновен човек.

— Е? — започна Марти. — Кога излетяха?

— Веднага щом поправиха двигателя — отвърна Фон Даникен. — Малко след седем тази сутрин. Пилотът е регистрирал Атина като крайна дестинация.

— Поредната лопата лайна, която американците очакват да преглътнем с усмивка. На тази тяхна практика да отвличат престъпници от европейски държави трябва да се сложи край. Смятам това да бъде крайъгълен камък в политиката на този кабинет. Рано или късно някой ще се раздрънка пред пресата и ще ме разпънат на кръст. — Марти печално поклати глава. — Затворникът беше на борда на самолета. Убеден съм в това. „Оникс“ не лъже.

„Оникс“ разполагаше с триста антени, подредени в бойна готовност високо в планината над град Лойк в долината Роне. Те улавяха всички цивилни и военни сигнали, които сновяха между равен брой сателити, разположени в геосинхронна орбита над земята. Алгоритмично базиран софтуер анализираше съобщенията, разбиваме ги на „ключови думи“ и ги сортираше по важност. Някои от тези важни думи бяха: ФБР, „разузнаване“ и „затворник“. В 04:55 часа вчера сутринта „Оникс“ се натъква на златна жила.

— Снощи прегледах разпечатката от прихванатия сигнал — продължи Марти. — Имена. Маршрут. Всичко е документирано. — Той плъзна по масата кожена папка. Фон Даникен я взе и заразглежда съдържанието й. Вътре имаше копие от факс, изпратен от сирийското посолство в Стокхолм до Сирийското разузнавателно управление в Дамаск, озаглавен „Пътнически манифест. Транспортиране на затворник №767“. Списъкът включваше имената на пилота и втория пилот, плюс две познати имена — Филип Палумбо и Валид Гасан.

— Обърни внимание на часа, Маркус. Манифестът е изпратен след излитането на самолета. Гасан е бил на борда. Изобщо не вярвам, че Палумбо го е хвърлил над Алпите. Знаеш ли какво си мисля? Някой е подшушнал на господин Палумбо, че възнамеряваме да претърсим самолета. Искам да започнеш разследване по случая.

— Само няколко от нас имаха копия от прихванатия сигнал. Ти, аз, заместниците ни и естествено, техниците от станцията в Лойк.

— Именно.

— Претърсихме самолета из основи — каза Фон Даникен и остави обратно папката върху писалището. — Нямаше и следа от затворника.