Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Но това е станало преди повече от година. Вие със сигурност сте блокирали паспорта.

— Разбира се. И то незабавно.

— Къде е проблемът тогава? Защо ми звъниш от монетен телефон?

— Защото месец по-късно някой го е деблокирал.

— Кой? — наостри уши Фон Даникен.

Отсреща настъпи мълчание. Някъде там, по оживения брюкселски булевард се разнесе клаксон на камион.

— Някой високо по етажите, Маркус. Много високо…

— Копелета! Негодници! — Симон Ноаре удряше ядосано по таблото с всяка ругатня. — Той се опитваше да те убие! Защо?

— Не знам — замислено отвърна Джонатан. Не спираше да трепери, въпреки горещата струя въздух от климатика. Образът на полицая, опитващ се неумело да измъкне стърчащата от ухото си антена, не излизаше от съзнанието му.

— Трябва да се сетиш! — настояваше Симон.

— Искаха багажа. За друго не мога да се сетя. Когато оказах съпротива, човекът загуби самообладание.

— Заради едни чанти? Трябва да има и нещо друго! Със сигурност…

— Какво очакваш да ти кажа? — прекъсна я Джонатан. — Никога през живота си не съм виждал тези хора. Изплашен съм точно колкото теб. Няма полза да се караме. Трябва да решим какво да правим.

Симон притихна.

— Извинявай — каза тя и потъна в седалката си. — Прав си. И двамата сме изплашени. Не исках да…

— Знам, че не си искала. Да помълчим малко, да се поуспокоим и после ще видим какво ще правим.

Бяха спрели високо в планината, на борова поляна с изглед към града. В далечината под тях, на не повече от два-три километра разстояние, в района на железопътната гара проблясваха рояк светлини. Джонатан преброи десет полицейски коли и две линейки.

Мушна показалеца си в идеално кръглата дупка, пробита от куршума в таблото.

— Ония двамата там… Единият е мъртъв, а другият е тежко ранен. Не мога просто да гледам отстрани. Трябва да обясня какво се случи. Цялата тази работа е някаква грешка, ще го разберат… Сигурно са ме объркали с някого.

— Виждаш ли дупката в таблото, Джон? От полицейски куршум е. И изведнъж ти хрумва да се предадеш в ръцете им? — ядоса се Симон.

— Имам ли избор? До този момент всяко ченге в кантона, а може би и в цялата страна, има описание и на двама ни. Висок американец с прошарена коса, придружаван от тъмнокоса жена, пътуват в сребристо BMW петица. До час ще имат и имената ни… Или поне моето. Лесно ще ни открият.

— И какво смяташ да им кажеш? Че всичко е станало при самозащита? И думичка няма да повярват. — Симон взе да рови в чантата си за цигара. — Pourri , Джон. Знаеш ли какво означава? Гнила работа, мръсна. Тези полицаи не бяха стока. — Стисна запалката с две ръце, за да не трепери.

Джонатан разгърна кожената подвързия на картата за самоличност. Оскар Щудер. Полицай. Районно управление Граубюнден. И тогава забеляза, че колата не приличаше на обикновена полицейска патрулка. Нямаше двупосочна радиостанция, нито компютър. Липсваше дори поставка за оръжие. Цареше подозрителна чистота, по стелките нямаше и прашинка, не се виждаха празни картонени чаши от кафе… Според показанията на контролното табло, колата беше на две хиляди километра. В страничния джоб на вратата имаше някакви документи. Договор за ползване на автомобил под наем, издаден на името на Оскар Щудер. Колата е била наета същата сутрин в десет часа за период от едно денонощие.

Pourri. Отлично знаеше значението на думата.

Намерението му да ходи в полицията се изпари.

Остави документите обратно.

— Те знаеха, че съм американец — каза. — Чакали са ме.

Симон кимна и потърси погледа му. Очите й преливаха от тревога, също като неговите.

Джонатан се извърна към кожената чанта и опакованата кутия.

— Отвори ги — каза тя. — Да разберем какво толкова има вътре.

Той посегна първо към пакета. Сряза връвта с швейцарското си ножче. Разви хартията и отдолу се показа луксозна, лъскава черна кутия. В горния десен ъгъл имаше златна релефна щампа с името на дизайнера.

— Bogner — отбеляза Симон. — Сигурно е подарък.

— Така изглежда — недоверчиво отвърна Джонатан и отряза панделката около кутията.

Bogner изработваха скъпи дрехи за богаташи, за да са топло облечени, ала в същото време и елегантни по време на почивките си в Алпите. Миналия октомври, докато пътуваха до Шамони, двамата с Ема бяха надникнали на шега в един от техните магазини. Денят беше слънчев, спомни си Джонатан; един уикенд точно в началото на зимата, когато студът във въздуха започва да хапе.