Кристофър Райх - Правилата на измамата

В този момент другият вече заобикаляше предния капак на колата. Беше с половин педя по-нисък, с отпуснати рамене и уродлив врат. Налетя като бик на корида. Джонатан скочи на крака, зае боксьорска поза и зачака нападателят да го приближи. После замахна с два бързи удара. Мъжът ги отби с лекота. Сграбчи Джонатан за якето и го просна по гръб на предния капак, притискайки с една ръка китката му, а с другата — гърлото му.

Джонатан се бореше за въздух. Замахна със свободната си ръка към мъжа, ала ударите му бяха слаби и почти безполезни. Отказа се. Докопа автомобилната антена и се опита да се откопчи от нападателя си. Антената се отчупи и увисна между пръстите му.

Пред погледа му надвисна нечия сянка. Симон, стиснала камък в ръка, замахна и удари мъжа.

— Спри! — извика тя. — Пусни го!

Мъжът я зашлеви през лицето Симон залитна и главата й се удари в паважа с глухо тупване.

Секунда по-късно ръката отново стисна гърлото на Джонатан, този път още по-здраво.

Очите му виждаха единствено намръщеното, издълбано от белези лице, надвесено на сантиметри от неговото. Вонята на бира, лук и цигари го задушаваше. Нападателят му го издърпа надолу по капака и вкопчи като стоманени клещи и двете си ръце около шията му. Джонатан усещаше, че се задушава.

Вече не се опитваше да избяга, а просто да оцелее. Налагаше се да убие нападателя си. Започваше да губи съзнание и насочи мисълта си към Ема. Видя очертанията на тялото й върху леда. Сама. Изоставена. Знаеше, че вината е негова и не може да я остави там. Трябваше да се качи в планината и да я докара в града.

Мисълта за това го наелектризира. Пръстите му здраво стиснаха антената. Трескаво заопипва надвесеното лице над него, търсейки точката, която му трябваше. С последни сили успя да се надигне и яростно замахна. Заби антената до дъно.

Натискът върху гърлото му внезапно отслабна…

Мъжът се олюля настрани. Завъртя се в кръг като обезумял. Очилата му увиснаха на ухото, от което стърчеше парче от антената. Направи няколко безуспешни опита да я хване, ала пръстите му не се подчиняваха.

Без да изпуска мъжа от поглед, Джонатан се свлече замаян от капака. Като лекар, веднага му стана ясно, че острието на антената е пробило тъпанчето, забило се е в малкия мозък и е оплело двигателните рефлекси, автономната нервна система и бог знае още какво.

Нападателят му се свлече на колене и брадичката му опря в гърдите. Притихна с отворени очи, като играчка с изтощени батерии.

Симон се изправи на крака. Едната страна на лицето й бе зачервена и подута.

— Мъртъв ли е?

Джонатан сложи пръст на шията му и кимна. Изправи се, откърти с крак парче лед и го притисна към бузата й.

— Кой е той? — попита тя.

— Нямам представа. За пръв път ги виждам и двамата.

Под разкопчаното яке, върху колана на мъжа се виждаше сребърна значка, а до нея — пистолет. Джонатан коленичи, за да разгледа значката. В горната й част бяха гравирани думите: Полицейско управление Граубюнден. Стомахът му се сви. Бръкна във вътрешния джоб и извади карта за самоличност. Старши полицай Оскар Щудер. Снимката съвпадаше.

— Ченге. — Джонатан подхвърли картата към Симон.

— Бягай — прошепна тя. — Изчезвай оттук.

— Не мога. Трябва да разкажа на полицията какво се случи.

— Тези тук са полицията.

Джонатан сякаш не можеше да проумее този факт.

— Но какво точно правеха? Не обелиха и дума.

— Не знам и не ме интересува — отвърна Симон. — Израснах в страна, където никой няма доверие на ченгетата. Прибраха баща ми и чичо ми без каквото и да било обяснение. Знам на какво е способна полицията.

— Глупости, тук не е Египет… — възрази той.

— Е, и? Тази значка да не би да е фалшива?

— Не знам… Тоест, няма значение. Не е редно. Не мога да избягам. Човекът е мъртъв. Аз го убих. Просто не мога да…

— Ти, там! Amerikaner. Не мърдай от мястото си. — На няколко метра встрани от тях, стоеше на четири крака едрият рус мъж. За разлика от позата му, гласът му звучеше доста стабилно. В ръката си държеше насочен към тях пистолет.

Amerikaner , замисли се Джонатан. За пръв път виждаше този мъж. Откъде можеше да знае, че е американец?

Русият се прицели и натисна спусъка. Нищо. Погледна объркано пистолета и се опита да махне предпазителя.

Джонатан отмести поглед от Симон към трупа на улицата, после към окървавения мъж, държащ ги на мушка с оръжието си.

— Влизай в колата! — изкрещя той. — Веднага!

Шофьорската врата зееше отворена. Скочи зад волана и запали двигателя. Симон се стовари на седалката до него с разширени от ужас очи и хлопна вратата.