Кристофър Райх - Правилата на измамата

Въпреки това, наред с масовото незачитане на човешките права в страната, американското правителство разглеждаше сирийците като партньори във войната срещу терора. След 11-ти септември сирийският президент бе предоставил на САЩ информация относно местопребиваването на някои от членовете на Ал Кайда и бе заклеймил атаките. По време на войната в Ирак сирийските военни положиха усилия да спрат потока от незаконно преминаващи границата въстаници към Ирак. Като държава с вековна диктатура, Сирия не желаеше революцията на ислямските фундаменталисти да помете целия арабски свят. От нея се искаше единствено да гледа отстрани бушуващата гражданска война в Ирак и да кротува. Прояви на екстремизъм нямаше да се толерират.

Килията за разпити беше тясна, усойна стая, с решетки на прозореца и отводнителен канал по средата на пода. Мъж от охраната вкара затворника вътре. Минута по-късно друг довлече дървен училищен чин, от онези, при които столът и плотът за писане са свързани. Накараха Гасан да седне. Охраната махна черната качулка от главата му.

— Е, господин Гасан — започна полковник Майк на арабски. — Добре дошли в Дамаск. Ако сътрудничите и отговаряте на въпросите ни, престоят ви тук ще е кратък и ще ви върнем обратно под опеката на американските ни приятели. Разбирате ли ме?

Гасан не отговори.

— Желаете ли цигара? Вода? Нещо друго?

— Да си го начукаш! — измърмори Гасан, но перченето му се изпари след нервните му погледи през рамо.

Полковник Майк даде знак на охраната и двамата мъже му се нахвърлиха. Единият изви лявата ръка зад гърба му, а другият опъна дясната, стовари коляно над лакътя му и простря дланта му върху масата. Пръстите му потръпнаха като ударени от електрически ток.

— Аз съм американски гражданин — крещеше Гасан, докато се гърчеше в опит да се освободи. — Имам права. Пуснете ме незабавно. Искам да се обадя на адвокат. Настоявам да бъда върнат в родината си.

Полковник Майк извади от горния си джоб ножче със седефена дръжка и махна калъфа му. Внимателно плъзна кутрето на Гасан встрани и пъхна между него и безименния пръст коркова тапа, за да не мърда.

— Настоявам да се срещна с посланика! Нямате право! Аз съм американски гражданин. Не можете…

Полковник Майк допря острието до основата на пръста му и го отсече като морков. Гасан изпищя пронизително. После още по-силно, когато Майк притисна напоена с дезинфекционен разтвор превръзка към раната.

Палумбо безизразно наблюдаваше.

— И така, приятелю. — Полковник Майк приклекна и се надвеси над Гасан. — На 10-ти януари си бил в Лайпциг. Срещнал си се с Дмитрий Шевченко, оръжеен търговец, който е разполагал с петдесет килограма пластичен експлозив. О, ти си изненадан! Не бъди, приятелю. Добре знаем за какво става въпрос. Колегите ти в Германия бяха доста разговорливи. Безсмислено е да мълчиш. Излишна тревога, излишна болка. Нали знаеш какво казват? „В крайна сметка, рано или късно, всички проговарят“. Хайде, хабиби, нека се държим цивилизовано.

Гасан направи гримаса, вперил очи в раната си.

Полковник Майк въздъхна и продължи:

— Платил си на Шевченко десет хиляди долара и си натоварил стоката в бял микробус „Фолксваген“. Толкова знаем. Останалото ще ни го разкажеш. А именно, на кого си доставил експлозивите и за какво ще бъдат използвани? Обещавам ти, че няма да си тръгнеш оттук, преди да си ми отговорил. А ако възнамеряваш да ме излъжеш, длъжен съм да добавя, че ще изчакаме да разберем дали казваш истината. Е, да започваме. На кого предаде експлозивите?

Палумбо с интерес разглеждаше обувките си. Това бе моментът, в който обикновено лъсваше характерът на човека.

Гасан се изплю в лицето на полковника.

Боец значи…

Палумбо излезе от килията. Време беше за кафе. Очертаваше се дълга нощ.

От часовника на железопътната гара в Ландкарт се провесваха ледени висулки. Джонатан и Симон крачеха по перона, навели глави срещу брулещия вятър. Група скиори се трупаха около багажното депо и навъсено проверяваха екипировката си. Днес нямаше да се спускат. Джонатан се нареди на опашката, потупвайки нетърпеливо крака си със стиснатите в ръка квитанции.

— Обади ли се на близките на Ема? — напомни му Симон.

— Тя има само сестра, Беатрис. Живее в Берн.

— И работи като архитект? Мислех, че Ема не я харесва?

— Така е, но Беа е единствената й роднина. Знаеш как е. Това е една от причините Ема да иска да дойдем в Швейцария. Звъннах й тази сутрин, но се включи телефонен секретар. Не можах да оставя съобщение, че Ема е… Просто не можах.