Кристофър Райх - Правилата на измамата

Защо не проверихте прогнозата за времето? — беше попитал полицаят предишната вечер.

Мислите му се върнаха обратно в планината, насред снега, вятъра и смразяващия кръвта студ. Отново почувства ръката си около кръста на Ема в момента, когато тя прекрачи ръба на последния хребет и се срути в прегръдката му. Спомни си ликуващото й изражение; бликащото от очите й чувство на гордост и непоклатимата й увереност, че заедно могат всичко.

— Джонатан!

Някой го викаше по име. Дрезгав глас с френски акцент. Не му обърна внимание. Остана загледан като хипнотизиран в червената лампичка. Ема провери прогнозата! Ала твърдо решена да направи изкачването, бе пропуснала да му съобщи за влошаването на времето.

Тогава усети ръката върху рамото си.

— Ама че работа! — обади се същият глас с френски акцент. — Сама ли трябва да издирвам комитета по собственото си посрещане?

Джонатан се обърна и застана лице в лице с висока, привлекателна жена с къдрава кестенява коса.

— Симон… ти успя!

Симон Ноаре пусна сака си на земята и притисна Джонатан в прегръдката си.

— Съжалявам.

Мъжът също я прегърна, притвори очи и стисна зъби. Колкото и да се съпротивляваше, не успя да надвие вълнението, което го завладя при вида на познатото лице. След минута Симон го пусна и се дръпна назад да го огледа.

— Е? — попита тя. — Как се справяш?

— Добре — каза той. — Всъщност не много… Не знам. По-скоро съм като изтръпнал.

— Изглеждаш отвратително. Спрял си да се бръснеш, да се къпеш и да ядеш, нали? Това не е добре.

Той се насили да се усмихне и разтърка бузата си.

— Не ми се яде…

— Ще се наложи да направим нещо по въпроса.

— Както решиш — каза той.

Симон го погледна настоятелно право в очите.

— Както реша ли?

Джонатан пое дълбоко дъх.

— Да, Симон, ще направим нещо по въпроса.

— Така е по-добре. — Тя скръсти ръце и поклати глава, сякаш говореше на някого от своите четвъртокласници.

Симон Ноаре бе египтянка по рождение, французойка по брак и учителка по професия. Съвсем наскоро навършила четиридесет, тя изглеждаше с десет години по-млада — предимство, което дължеше на арабските си гени. Ливанската й кръв личеше в надиплените до раменете й коси — черни и буйни като водите на Нил… Прозираше и в тъмните й недоверчиви очи, чиято изразителност се подсилваше от щедро количество спирала за мигли. На рамото й висеше скъпа кожена чанта. Тя бръкна вътре и извади цигара „Голоаз“, една от около шейсетте, които изпушваше ежедневно. Точно на тях дължеше тембъра на гласа си, стържещ като старата грамофонна плоча на Жак Брел, която редовно мъкнеше със себе си от град на град.

— Благодаря ти, че дойде — каза той. — Имах нужда от някого до себе си… Някого, който познава Ема.

Симон отвори уста да каже нещо, после спря, отмести поглед встрани и хвърли цигарата на земята.

— През целия път с влака дотук си повтарях, че няма да плача — каза тя. — Напомнях си непрекъснато, че ти имаш нужда от силно присъствие до себе си. Някого, който да ти дава кураж. Да се грижи за теб. Но както винаги, силният си ти. Виж ме само, цивря като бебе.

От ъгълчетата на очите й се стичаха сълзи, размазващи спиралата по лицето й. Джонатан извади салфетка от джоба си и избърса черните вадички от бузите й…

— Пол ти изпраща съболезнования — обади се тя, подсмърчайки. — Тази седмица е в Давос. Нали си е голяма клечка, ще държи реч за корупцията в Африка. Изключително оригинална тема, няма що. Помоли да ти предам, че ужасно съжалява, задето не може да дойде.

Пол беше съпругът на Симон. Амбициозен френски икономист, издигнал се високо в йерархията на Световната банка.

— Всичко е наред. Знам, че ако можеше, щеше да дойде.

— Не е наред и аз му го казах. Напоследък всички сме се превърнали в роби на болните си амбиции.

Симон хвърли поглед на отражението си във витрината и стреснато сбърчи вежди.

— Mais merde 3 3 Дявол да го вземе! (фр.) — Б.пр. . Сега и аз изглеждам отвратително. Страхотна двойка сме.

Семействата Рансъм и Ноаре се бяха запознали две години по-рано в Бейрут. Обитаваха съседни апартаменти по време на назначението на Джонатан от „Лекари без граници“. Тогава Симон преподаваше в американското училище в Бейрут. Когато разбра, че Ема се занимава с благотворителност, използва връзките си и осигури евтина квартира под наем за „мисията“, както Ема и колегите й наричаха работата си. Този мил жест й спечели вечната признателност на Ема.