Кристофър Райх - Правилата на измамата

Симон се наведе към гишето.

— Можете ли да ни кажете кой точно е изпратил багажа?

Човекът поклати глава.

— Нямам достъп до подобна информация от този терминал.

— А кой има? — попита тя.

— Единствено изпращащата гара в Аскона.

Джонатан посегна към портфейла си, ала Симон го перна през ръката и пъхна кредитната си карта в отвора на гишето.

— Два билета за Ландкарт — каза тя. — Първа класа.

Мястото се наричаше Ал Азабар. Там се помещаваше палестинският клон на Фар Фалестин — отдел на сирийското военно разузнаване. Филип Палумбо влезе в сградата и потръпна от тежката миризма на амоняк, която го блъсна от коридора.

Не идваше тук за пръв път, но така и не свикна с лютивата воня и неприветливата обстановка. Циментов под. Циментови стени. Снимки на президента Башир Ал Асад (наричан от сънародниците си Доктора, заради образованието си на офталмолог) и покойния му баща Хафез Ал Асад бяха единствената украса наоколо. В центъра на помещението имаше бюро, зад което седеше униформен служител. В краката му дремеше немска овчарка. Щом видя Палумбо, мъжът стана и козирува.

— Добре дошли отново, сър.

Палумбо го подмина, без да отговори. За протокола него го нямаше тук. При евентуална проверка, съществуваха необорими доказателства, че кракът му не е стъпвал на сирийска земя.

Филип Палумбо се отправи към Специалния наказателен отдел на ЦРУ. На хартия, въпросното звено спадаше към Отдела за антитероризъм. Реално обаче съществуваше като самостоятелна единица и Палумбо докладваше направо на заместник-директора на управлението — адмирал Джеймс Лафивър, втория по важност човек в йерархията на Агенцията.

Работата на Палумбо беше проста. Да открива заподозрените терористи и да ги отвлича за разпит. За целта имаше на разположение три реактивни самолета; екип от агенти, готови да поемат към всяка една от четирите посоки на света с един час предизвестие; както и неписаната благословия на адмирал Лафивър и стоящия зад гърба му президент на Съединените щати. С едно-единствено условие — да не допуска да бъде заловен. А това, без съмнение, си беше нож с две остриета…

Самолетът се приземи в Дамаск в 13:55 часа местно време. Първото, което направи, бе да предаде затворника в ръцете на сирийските власти. Подписаните от него документи в три екземпляра превърнаха затворник 88891Z в повереник на сирийската наказателна система. Валид Гасан бе прекратил съществуването си някъде над Средиземно море. Официално се водеше за „безследно изчезнал“.

Спретнат мъж с делови вид, облечен в колосана маслиненозелена униформа, се появи от ярко осветения коридор. Казваше се полковник Меджид Малуф — или полковник Майк, както настояваше да го наричат. Той щеше да води разпита.

Полковник Майк бе непривлекателен мъж с изпито лице, осеяно с дълбоки белези от шарка. Посрещна американеца с целувка по двете бузи, прегръдка и ръкостискане — поздрав, мощен като меча прегръдка. Двамата се оттеглиха в кабинета му, където Палумбо прекара един час в обсъждане на подробностите около случая, наблягайки на празните места, които Гасан тепърва трябваше да попълни.

Сириецът запали цигара и заби поглед в записките си.

— Предполагаемо време?

— Считай го за сериозно надвиснала заплаха — отвърна Палумбо. — Вероятно до дни. Две седмици най-много.

— Трябва да се действа бързо значи.

— Боя се, че да.

Сириецът махна с пръст парченце тютюн, залепнало на езика му.

— Имаме ли време да доведем роднини?

Доказано успешен похват при разпит бе присъствието на майка или сестра на заподозрения. Само представата за физическо насилие върху някоя от тях водеше до пълни самопризнания в болшинството от случаите.

— В никакъв случай — отвърна Палумбо. — Трябва ни нещо с незабавен резултат.

Сириецът вдигна рамене.

— Разбрано, приятелю мой.

Официално Сирия все още фигурираше в списъка на Съединените щати на „държави — спонсори на тероризъм“, въпреки че не беше директно свързвана с никакви терористични действия от 1986 година насам. Дори заклеймяваше всякакви опити на местни групировки за атаки на сирийска земя или срещу западни обекти. Ала Сирия предоставяше „пасивна подкрепа“ на различни екстремистки групировки с искания за независимост на Палестина. „Ислямски джихад“ бяха разположили щаба си в Дамаск, а „Хамас“ и „Народен фронт за освобождение на Палестина“ също поддържаха клонове в града.