Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Поне трябва да има опело в църква…

— Ще направим, след като вземем тялото.

— Кога ще е това?

— До няколко дни, може би… Зависи кога ще можем да се качим в планината.

— Къде смяташ да го организираш? Тук или в Англия?

— В Англия, предполагам.

Опашката се придвижи крачка напред.

— Ами братята ти? — попита Симон.

— Ще им се обадя, когато мога да кажа нещо конкретно. Не съм в настроение за съболезнования.

Опашката напредна и Джонатан се озова срещу служителя на гишето. Подаде му квитанциите. След малко човекът се върна и остави пред него черна пътна чанта и средно голям правоъгълен пакет, увит в обикновена кафява хартия.

Черната чанта беше изработена от мека телешка кожа, от закопчалката й висеше златен катинар. Изглеждаше доста скъпа на вид… Чанта за уикенд, която да метнеш на предната седалка в рейндж ровъра си. Нямаше етикет с име. Само разписка, прикрепена към дръжката.

Премести поглед върху пакета. Кутия за риза, разсеяно си помисли той. Пристегната с връв, отново само с придружаваща разписка, без име. Взе пакета в ръце и се изненада колко е лек. Извади джобното си ножче, нетърпелив да среже канапа.

— Това ли очакваше? — попита Симон. — Искам да кажа, на Ема ли са?

— Би трябвало — кратко отвърна Джонатан. — Някой ги е изпратил за нея.

— Следващият, моля — извика служителят над рамото му.

Опашката се придвижи напред. Човекът зад Джонатан го избута и застана на гишето. Швейцарско възпитание. Той прибра джобното си ножче, събра багажа и тръгна по перона, оглеждайки се за удобно място, където да го разгледа на спокойствие. С изненада откри, че бюфетът на гарата е претъпкан и пред вратата се вие опашка от хора, чакащи за маса.

— Следващият влак обратно към Чур е след 40 минути — обяви Симон, загледана в мониторите с разписанието.

— Отсреща на улицата има кафене. Искаш ли да почакаме там?

— Защо не? — съгласи се Джонатан. — Може пък там да е по-спокойно.

Изчакаха преминаващите коли и тръгнаха да пресичат улицата. Точно преди да стъпят на тротоара, зад завоя изсвириха гумите на сребриста лимузина.

— Внимавай! — Джонатан стисна Симон за лакътя и я дръпна към себе си.

Колата рязко зави и гумите й спряха на бордюра. Предната броня закова на крачка от тях. Предните врати се отвориха едновременно. Отвътре излязоха двама мъже и се запътиха към тях. Джонатан местеше поглед от единия към другия. Човекът, който слезе от шофьорската врата, беше нисък и мускулест. Носеше кожено яке и плътни слънчеви очила. Беше късо подстриган, почти до кожа, а бузите му бяха набраздени с белези от акне.

Другият бе по-висок и по-едър, облечен с дънки и вълнено поло. Имаше руса, почти до бяло коса и очи, толкова тесни, че цветът им не се виждаше.

Мъжете приближаваха бързо и изглеждаха агресивни. Очевидно бе, че мишената им е точно Джонатан Рансъм. Преди да успее да реагира — да предупреди Симон или да вдигне ръка, за да се предпази, — русият мъж с пуловера заби юмрук в лицето му. Джонатан падна на коляно и изпусна чантата и пакета на земята.

— Джонатан… боже мой! — ахна Симон и отстъпи назад.

Русият се наведе над Джонатан и докопа чантата от телешка кожа и кафявия пакет.

— Хайде — кимна той към партньора си.

Ако бяха тръгнали незабавно, Джонатан нямаше да успее да реагира. Лицето му пулсираше неудържимо. Зрението му се замъгли; усещаше вкус на кръв в устата си. Зад гърба си имаше достатъчно разпри и сбивания. Знаеше кога да отвърне на удара и кога е по-добре да отстъпи.

Ала точно тогава ниско подстриганият събори Симон на земята. Тя нададе вик и нещо в този писък събра целия ужас от събитията през последните двайсет и четири часа — началото на бурята, падането на Ема, проснатото й на дъното на процепа тяло… Джонатан усети как болката в сърцето му го разкъсва, по-силна от всякога.

Преди да успее да се замисли, скочи на крака и хукна към русия мъж, дето стискаше нещата на Ема в ръцете си. Джонатан си ги искаше обратно. Извика и скочи на гърба му. Преметна ръка под брадичката му, заклещи врата му и се опита да го събори. Мъжът заби лакът в ребрата му и светкавично стовари юмрук в челюстта му. Джонатан се свлече на земята, задъхан и треперещ.

Русият метна черната чанта в колата. Изгледа нападателя си с презрителен победоносен поглед и понечи да го ритне в лицето.

Ала този път Джонатан беше подготвен. Отби подметката му с една ръка, сграбчи крака му и рязко усука глезена му. Нападателят се просна на земята и Джонатан се озова върху него, налагайки го безпощадно с юмруци в лицето. Хрущялът изпука и ноздрите му се обляха с кръв.