Кристофър Райх - Правилата на измамата

Част от секундата по-късно задният прозорец се пръсна на парчета, посипвайки ги с натрошени стъкла.

Симон изпищя. Джонатан включи на задна скорост и натисна газта. Колата блъсна стрелеца и го запокити на тротоара.

Джонатан натисна рязко спирачките и включи на първа. Отпусна съединителя и колата отпраши надолу по улицата.

След минута вече бяха извън града и се носеха със сто и осемдесет километра в час по магистралата.

Маркус фон Даникен стоеше под външната козирка на кафене „Стернголд“ на Белвюплац, притиснал мобилен телефон до ухото си.

— Да, Франк — каза той на висок глас, опитвайки се да надвика шумните посетители наоколо. — Нещо ново около паспорта?

Беше един часът обедно време. Силният вятър свистеше над езерото и вдигаше вихрушка от прясно натрупалия сняг.

— Интересен въпрос — отвърна Франк Винсент от белгийската Федерална полиция. — Я ми кажи, Маркус, има ли нещо за Ламерс, което да си забравил да споменеш? Някаква връзка с нас?

— Каква връзка по-точно? — попита Фон Даникен.

— С Белгия…

— Не. Ламерс е работил в Брюксел една-две години, но това е било през 1987, преди двайсет години. Кажи ми какво откри?

Винсент изсумтя разочаровано.

— Проследихме истинския притежател на паспорта, Джулс Гай. Открихме заявлението му и намерихме доматен адрес, акт за раждане, дори данъчна справка. Бизнесмен от международна величина, ако те интересува. Притежава дузина компании, пръснати в целия свят. Занимава се с облекла. Пътува доста из Дубай, Делхи, Хонконг…

Фон Даникен се замисли за многобройните печати в паспортите на Ламерс.

— Значи такъв човек съществува?

— О, да — отвърна Винсент многозначително. — И то с жена, с деца, с къща на авеню „Тервурен“. Съществува, и още как.

— Какво намекваш? Че Ламерс е водил двойствен живот? Едно семейство в Цюрих, едно в Брюксел?

— Не, това поне е сигурно. Ламерс и Гай определено са две различни лица.

Чак тогава Фон Даникен долови клаксон на кола в слушалката.

— Франк, откъде се обаждаш?

— От телефонна кабина. Единствената останала в Брюксел.

— Телефонна кабина ли? Какво, по дяволите, правиш там?

— Пазя си гърба.

— Франк, откри ли Гай, или не?

— Разбира се, че го открих. — Винсент замълча и тонът му омекна. — Паспортът на Гай е дубликат. Загубил е оригиналния по време на пътуване и незабавно е трябвало да направи нов. Така се е озовал в посолството ни в Аман.

— Какво е правил там?

— Посетил е фабрика за платове. Всичко е законно. Звъннах на момчетата в посолството и те се сетиха за случая. Всъщност спокойно мога да кажа, че никога няма да го забравят.

Фон Даникен притисна слушалката по-близо до ухото си, напрягайки се да чува Винсент сред шума от минаващите автомобили. Чудеше се какво толкова запомнящо се може да има в преиздаването на един паспорт.

— Станало е преди две години, през август — продължи Винсент. — Гай се появява в посолството и съобщава, че паспортът му е откраднат от хотелската му стая, заедно с портфейла му и още някои вещи. Представил шофьорската си книжка като удостоверение за самоличност. Приятен човек, по думите на всички. Незабавно му бил издаден нов паспорт. Две седмици по-късно в канавка били открити телата на европейски гражданин и съпругата му. От местната жандармерия докладвали, че двойката е била убита от бандити, но не може да се твърди със сигурност. Били са мъртви от доста време. Може би месеци. Можеш да си представиш състоянието на труповете в оная жега, да не говорим за пустинните чакали и мухите. Крадци обрали всичките им лични вещи, така че било невъзможно да бъдат идентифицирани. В края на краищата полицията проследила колата под наем и така стигнали до някакъв малък хотел. Замъкнали управителя в моргата и той потвърдил, че труповете са били гости на хотела му. Разпознал ризата на мъжа. Според него човекът бил Гай.

— Но не са успели да го докажат…

— Успели са, и още как. Семейството му поискало ДНК тест. Отнело три месеца, но в крайна сметка управителят се оказал прав. Със сигурност бил Гай.

— Искаш да кажеш, че Ламерс е бил онзи, който е подал заявление за нов паспорт?

— Ти ми кажи. Метър и осемдесет висок, осемдесет и пет килограма, светла към посивяла коса, синеок?

Фон Даникен мислено си припомни проснатия в снега труп.

— Доста съвпадения…

— Знаеш ли какво си мисля, Маркус? Онзи случай в пустинята… Онова също е било дело на професионалист.

Имаше нещо обаче, което Фон Даникен още не можеше да си обясни.