Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Избери си нещо — му бе прошепнала Ема, докато разглеждаха наоколо. Бяха нахлули в тила на „врага“ — суетните богаташи.

Джонатан посочи един тъмносив пуловер.

— Ето това.

— Твой е.

— Наистина ли? — Играта им започваше да му харесва.

— Отива ти. Ще го вземем — обърна се тя към продавачката.

— Сериозно ли? — възкликна той изненадано.

Ема хвана ръката му.

— Имам тайни спестявания — прошепна в ухото му тя.

— Нима мадам е крила пари, спечелени от „Монопол“, в кутия за обувки?

Вместо да отвърне, Ема продължи да разговаря с продавачката така, сякаш него го нямаше.

— Най-големият размер. Опаковайте го, ако обичате. Подарък е за съпруга ми. — Шеговитата нотка в гласа й изчезна. В погледа й — също.

— Ема, хайде — подкани я той притеснено. — Достатъчно. Да се махаме оттук.

— Не — заяви тя. — Заслужаваш го. Длъжница съм ти.

— За какво?

— Тайна.

В този момент Джонатан мярна цената върху етикета и след като едва не припадна, побърза да я избута от магазина. Навън и двамата избухнаха в смях. После Ема му хвърли смразяващ поглед, който му казваше, че е извършил грях и изкуплението му е в нейни ръце.

Джонатан си спомни изражението на лицето й, докато махаше капака на кутията.

Тънката като паяжина хартия покриваше тъмна на цвят дреха. Джонатан посегна и докосна материята. Бе забравил колко е мека.

— Разкошен е — обади се Симон.

Беше пуловерът от Шамони. Семпъл, тъмносив, елегантен и с добра изработка, но на пръв поглед, нищо особено — точно по негов вкус. Прокара пръсти по яката му. Плътен кашмир. Най-меката материя на света. Струваше хиляда и шестстотин долара. Половин месечна заплата.

Имам тайни спестявания.

Това ли бе подаръкът за рожден ден, за който спомена управителят на „Белвю“?

Джонатан прибра пуловера обратно в кутията. Салдото на чековата сметка на семейство Рансъм в момента възлизаше на около петнайсет хиляди швейцарски франка — около дванайсет хиляди долара. Без да броим неплатената сметка в хотела.

Остави кутията настрана и взе кожената чанта в скута си. Обзе го тревожното чувство, че не е редно да вижда съдържанието й, така както не трябваше да отваря и писмото, адресирано до Ема. Който подслушва до затворена врата, няма да чуе нищо добро за себе си, обичаше да казва майка му. Но за Джонатан „добро“ и „лошо“ вече не съществуваха. Имаше само „честност“ и „измама“. Вече бе тръгнал по следата на багажните квитанции и нямаше как да зареже чантата. Представи си как отваря шарена руска матрьошка и отвътре излизат една след друга еднаквите дървени фигурки.

На закопчалката висеше здрав позлатен катинар. Хвърли поглед към Симон и тя кимна. Джонатан заби острието на ножчето в кожата и я разпори.

Първото нещо, което видя, беше торба с цип. В нея имаше комплект ключове за „Мерцедес Бенц“ и начертана на ръка карта, с отбелязано квадратче с надпис „Гара“, а до него — правоъгълник с надпис „Паркинг“ и знакът Х, написан с мастило в противоположната му страна. Дали се отнасяше до гарата в Ландкарт? В Швейцария имаше много гари.

Под ключовете лежеше тъмносиньо сако от креп, заедно с подходящ за него панталон и блуза в цвят слонова кост. Елегантни дрехи, каквито носеха младите ръководни кадри в Лондон и Франкфурт. Онези жени, които виждате да крачат наперено на висок ток по летищата, с мобилен телефон на ухото и чанта за лаптоп, преметната през рамо. Към дрехите имаше черен дантелен сутиен и бикини. Нищо делово няма в тях, помисли си Джонатан и ги вдигна с два пръста. Целта им бе да впечатляват коренно различна клиентела.

Следваше несесер с принадлежности за грим. Джонатан разрови съдържанието му. Спирала. Молив за очи. Червило. Фон дьо тен, руж и — мили боже — комплект изкуствени мигли. Имаше и парфюм. Tender Poison на „Диор“.

А Ема, сети се той, бе заклет почитател на Devon Dawn by Asprey . В подкрепа на родното, като истинска английска роза.

Под всички тубички, кутийки и бурканчета откри сатенена торбичка, завързана с елегантен златист шнур. Дръпна го — недотам елегантно — и надникна вътре. Истинска пиратска плячка — плътна гривна „Картие“ с изумруд; обеци с диаманти и златна огърлица. Не разбираше от бижута, но имаше вкус за качествени неща, а тези тук бяха точно такива.

Вдигна поглед и видя изненадата в очите на Симон. Сякаш прочете мислите й. Тяхната Ема не носеше делови костюми. Никога не се перчеше с алено червило на устните. Не си слагаше изкуствени мигли и не се пръскаше с „Tender Poison“. И със сигурност не притежаваше бижута на стойност стотици хиляди долари. Все едно ровеше във вещите на съвършено различна жена.