Кристофър Райх - Правилата на измамата

Джонатан веднага посяга към телефона и отчаяно се надява да се свърже с Париж. Ема трябва да хване първия полет до Женева и незабавно да отиде в управлението на „Лекари без граници“. Той ще им звънне предварително, за да уговори паричен превод, който тя да донесе със себе си, за да възстановят лекарствените запаси.

В Ливан е три и половина. Значи в Париж е малко след полунощ. Звъни в хотел „Три корони“, но тя не вдига. Мобилният й телефон е извън обхват. Обажда се отново в хотела и настоява да занесат съобщение до стаята й. Но Ема не е там — нито тази нощ, нито на сутринта. Нито на другия ден следобед, когато Джонатан вече е отишъл в Бейрут и е дал всичките си спестявания, за да купи нужните лекарства на черния пазар.

Жена му е изчезнала.

Всяко търпение си има граници. За жалост, Джонатан разбира, че и доверието не е вечно. В шест часа на другата сутрин той за пореден път звъни в хотела и търси управителя.

— Сигурен ли сте, че сте занесли съобщенията в точната стая? — упорства той.

— Monsieur Ransom , уверявам ви, че е така. Лично аз оставих последната бележка.

— Бихте ли проверили дали жена ми е в стаята си?

— Но разбира се. Ще прехвърля разговора на мобилния си телефон. Ако е там, ще говорите с нея незабавно.

Джонатан сякаш се превръща в призрак, който придружава управителя до третия етаж. Чува в слушалката как вратите на старомодния асансьор се хлопват при затварянето; стъпките по килима в коридора; рязкото почукване по вратата.

— Bonjour, Madame. Казвам се Анри Готие. Управител на хотела. Бих искал да знам дали сте добре.

Никой не отговаря. Готие изчаква малко и влиза в стаята.

— Monsieur Ransom? — казва вежливо французинът. — Всички съобщения са тук.

— Как така?

— Лежат си на пода. Нито едно не е отваряно. Всъщност от жена ви няма и следа.

— Не ви разбирам.

— Леглото не е докосвано. Няма куфари или каквито и да било лични вещи. — Готие се поколебава, а Джонатан веднага си го представя как вдига безпомощно рамене. — Стаята не е обитавана изобщо.

Джонатан разкъса плика. Вътре имаше само един лист хартия. Празен. Без име. Без адрес. Нищичко. Обърна плика надолу и го изтръска. В дланта му паднаха два картонени талона. Еднакви по форма и размер. Перфорирани от едната страна, като откъснати отнякъде. По средата на всеки от тях имаше шестцифрен номер, отпечатан в червено мастило. На пръв поглед — някаква разписка. Подобна на квитанция от гардероб. В долния десен ъгъл имаше нещо, написано с много дребен шрифт.

SBB.

Schweizerische Bundesbahn.

Швейцарските железници.

Талоните бяха багажни квитанции.

Маркус Фон Даникен се връщаше в Цюрих за втори път през последните дванайсет часа. Над входа го посрещна табела — „Роботика“ АД — с високи около метър букви в яркосиньо. Според досието му, Тео Ламерс бе основал компанията през 1994 година и беше неин едноличен собственик и изпълнителен директор. За предмет на дейност бе посочено мъглявото определение „машинни части“.

На рецепцията стоеше сериозна жена с делови вид, кръстосала ръце зад гърба си, като в очакване на генерал на парадно шествие.

— Микаела Менц — представи се тя и се приближи към него с широки, войнишки крачки. Беше облечена в строг костюм в две части и носеше късата си кестенява коса разделена на път встрани. Визитката й поясняваше, че е защитила докторат по машинно инженерство. С отличие.

Фон Даникен, от своя страна, й представи картата си за самоличност и закоравялата си усмивка. Сега бяха квит.

— Все още сме в шок — каза Менц и го поведе към кабинета си. — Никой от нас не проумява защо някой би пожелал смъртта на господин Ламерс. Беше чудесен човек.

— Няма причина да се съмнявам в това — отвърна Фон Даникен. — Всъщност затова съм тук. Нетърпеливи сме да разкрием убиеца точно колкото и вие. Всичко, за което се сетите, ще ни бъде от огромна полза.

Менц го въведе в малкия си, спретнато обзаведен кабинет. Никакви снимки на семейни членове, любовници или приятели. Фон Даникен я определи като омъжена за работата си жена и осъзна, че вероятно се е поболяла от тревога. Не толкова заради Ламерс, колкото заради бизнеса и за това кой ще го управлява след смъртта му.

— Мислите ли, че е възможно да е дело на някой колега? — попита тя, видимо разстроена. — Някой от чужбина, да речем?

— Нищо не мога да кажа на този етап. Нямам право да коментирам случая в процеса на разследването. Предлагам да започнем с компанията. С какво точно се занимавате?