Кристофър Райх - Правилата на измамата

Всичко това бе започнало след Париж…

Мъжът претегли плика в дланта си — не тежеше изобщо. Предположи, че съдържа само един лист. Обърна писмото и отново се загледа в празните редове за адреса на изпращача. Швейцарец, който не пише името си на гърба на плика, си е почти предател. Това беше национална обида — все едно да нарушиш банкова тайна или да откраднеш рецептата за млечен шоколад „Линд“.

Ако не е предател, тогава какъв е?

От радиото се разнесоха четири последователни пиукания. Натрапчив глас с английски акцент обяви:

— Часът е дванадесет на обяд по Гринуич. Слушате световната емисия „Новини“ на Би Би Си. С вас е…

Ала в съзнанието на Джонатан говореше друг настоятелен глас: „Отвори го веднага и приключвай с това“.

Не беше сигурен дали има желание да надникне в плика. Ема не беше между живите, след нея оставаха само спомените му. Не искаше да ги опетнява. Загледа се в писмото и мислите му отпътуваха към единственото място, на което не искаше да се връща никога. Към Париж…

Ема замина за града през един уикенд. Щеше да отседне при приятелка, да се отдаде на културни мероприятия, да похапне кроасани и да разгледа новата изложба на Шагал.

Париж… Там, където Ема изчезна за два дни и две нощи и дори най-отчаяните му съобщения не успяха да я открият.

Париж…

Джонатан спи в палатката си, легнал по очи на походното си легло, само по долно бельо. В три през нощта жегата е все тъй мъчителна. Лятото е горещо, дори по тежките стандарти на близкоизточния климат. Живее и работи в долината Бекаа от месеци и е привикнал да спи, целият плувнал в пот.

Леглото до него е празно. Ема е на едноседмично пътуване до Европа. Четири дни в управлението на агенцията в Женева и три дни в Париж, при най-добрата си приятелка, Симон, за една вихрена обиколка из града на светлината. Един следобед в „Жо дьо Пом“ 2 2 Музей в Париж. — Б.пр. , една вечер наслада за сетивата с шоуто „Звук и светлина“ във Версай. Нетърпелива и жизнерадостна, Ема е планирала всяка минута от времето си.

Джонатан се събужда от шум на двигатели. Нощта ехти от приближаващия тътен на механизирано нашествие. Той надига глава от възглавницата си. Изстрел разцепва тъмнината.

Скача от леглото и изтичва навън. Рашид, млад палестинец, стои пред болницата, препречил входа с разперени ръце. Два опръскани с кал пикапа „Тойота“ са паркирани наблизо. От тонколоните им гърми музика. Жална мелодия, съпроводена от убийствен ритъм, като удари на ковашки чук. Отряд въоръжени униформени мъже обгражда момчето; започват да го ръчкат с картечниците си и да му крещят да отключи вратите. Джонатан си проправя път измежду тях.

— Какво искате? — пита ги той на приличен арабски.

— Ти ли командваш тук? — интересува се водачът. Той е блед младеж на около двайсет години с проскубана брада и котешки очи. — Ти ли си докторът?

— Аз съм — отвръща Джонатан.

— Трябват ни лекарства. Кажи на момчето да се разкара.

— Няма да стане! — крещи сърдито петнайсетгодишният Рашид. Заради възрастта си е изключително самоуверен. Непрекъснато е до Джонатан и Ема от самото им пристигане. Той е негов идол и наставник, светец покровител, безценен пример за подражание. Рашид иска да учи медицина; ако не за друго, то поне да лекува многобройните си роднини. Привързан е и към болницата, и към работещите в нея.

— Моля ви — казва Джонатан с подкупваща усмивка. — Позволете ми да помогна. Ти ли си болен? Или някой от хората ти?

— Баща ми — отвръща водачът на пасмината. — Сърцето му. Нуждае се от лекарство.

— Доведи го тук — казва Джонатан. — Ще се радваме да го приемем. — Забелязва безжизнения му поглед, отнесената му усмивка. Пиян ли е? Или надрусан? С какво? Ракия? Хашиш? Метамфетамини?

— Няма време.

— Водил ли си го в болницата в Меза Ал Шариф? Ако баща ти има сърдечно заболяване, препоръчвам му да отиде в Бейрут.

Но Бейрут е на осем часа път с кола, а пътят до Меза Ал Шариф е непроходим заради наводненията.

— Далеч е — казва водачът и изблъсква Рашид настрана. Рашид също го блъсва. Преди Джонатан да успее да реагира и да предупреди момчето да си трае, водачът вдига пушката си и застрелва Рашид с един куршум в лицето.

— Баща ми се нуждае от нитроглицерин за сърцето си — казва той и прекрачва тялото. — А ние — посочва той към хората си — се нуждаем от нещо за душата.

Джонатан поглежда към проснатото тяло на Рашид и му става ясно, че вече не може да му помогне. Пуска цялата паплач в амбулаторията. Настъпва хаос. Алчни ръце грабят от рафтовете наличния морфин, викодин и кодеин. Шкафчетата се опразват за нула време. Мъжете му пожелават благословията на Мохамед, мятат се в пикапите и изчезват.