Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Давам ти още един шанс — предупреди Палумбо. — Можеш да говориш сега или после. Бъди сигурен, че първата опция е за предпочитане.

Гасан стрелна към него плахите си тъмни очи.

— Нямам нищо за казване.

Палумбо въздъхна и поклати глава. Поредният тежък случай.

— А експлозивите, които взе от Германия? Да започнем оттам.

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не знаеш.

Той погледна Гасан в лицето и си представи ужасните неща, които бе вършил — отнетите животи, почернените семейства… После се замисли за това, което го чакаше, когато кацнеха.

След четири часа господин Валид Гасан щеше да си получи заслуженото. Дори още отгоре.

На вратата се почука.

— Moment, bitte — Джонатан навлече износен пуловер без ръкави върху дънките си, нахлузи чифт мокасини и се запъти към вратата.

В коридора стоеше управителят на хотела.

— Позволете ми да изразя искрените съболезнования на целия персонал — каза той. — Ако има нещо, което можем да направим за вас…

— Благодаря — прекъсна го Джонатан. — Нямам нужда от нищо.

Управителят кимна, но вместо да си тръгне, измъкна от якето си жълтеникав плик и му го подаде.

— Пристигна по пощата. За съпругата ви.

Джонатан пое плика и го обърна към светлината. Беше адресиран до Ема Рансъм, хотел „Белвю“, Постщрасе, Ароза. Буквите бяха едри, изписани старателно и четливо. Мъжки почерк, несъзнателно си помисли Джонатан. На обратната страна нямаше име и адрес на изпращача.

— С един ден закъснение, за жалост — обясни мъжът. — Екипът, работещ по разширяването на железопътния тунел от Сан Петер до Молинас, предизвика лавина и релсите бяха затрупани. Обясних го на мисис Рансъм. Беше много разстроена. Моля да ме извините.

— Говорили сте с Ема за това?

— Да, в събота, преди вечеря.

— Значи тя е очаквала това писмо?

— Спомена с половин уста, че става въпрос за рожден ден. Накара ме да обещая, че ще й го пазя.

Рожден ден? Джонатан щеше да стане на трийсет и осем на 13-ти март, след повече от месец. Той благодари, затвори вратата и тръгна към спалнята, разглеждайки плика. Ема Рансъм. Хотел „Белвю“. Постщрасе. Ароза. Пощенската марка беше зацапана. Датата се четеше, но името на града, от който писмото е било изпратено, беше размазано. Започваше с А, но можеше и да е Л. Втората буква беше „с“ или „о“, или пък „е“. Третата — „п“ или „д“.

Отказа се да го разчита, нямаше смисъл.

Седна на ръба на леглото и понечи да разкъса плика, ала забеляза синята марка за експресна пратка и спря. Значи писмото е пуснато в петък и е трябвало да бъде доставено на другия ден. Погледна отново гърба му — наистина нямаше адрес на изпращача…

Откога я подозираше? Шест месеца, година? Дали след пътуването й до Париж, или е имало знаци и по-рано? Намеци, които е трябвало да забележи, но е пропуснал от прекомерна заетост.

Наистина я обичаше лудо, макар тази дума да звучеше толкова плашещо. Внушаваше представа за лекомислие, опасност, моментно увлечение — нищо общо с чувствата му към Ема. В основата на любовта му към нея стоеше абсолютната липса на колебание. Още щом я видя, беше сигурен, че това е тя. Дяволитата й усмивка, която казваше: „Ти си ловец, аз съм дивеч“. Буйната й, медночервена коса, която тя отказваше да укроти. Скъсаните й дънки, които плачеха за нови. Предизвикателният й поглед. Има по-важни неща, Джонатан, от това да си сплета плитки и да облека спретната рокля. Ема сякаш бе специално създадена да му бъде по мярка. Той не криеше нищо от нея, както и тя.

Да, обичаше я лудо. Но не и сляпо.

През последните няколко месеца Ема видимо започна да губи интерес към работата си. Обичайните четиринайсет часа дневно намаляха на дванайсет, после на осем. Като регионален директор на „Лекари без граници“, Ема се занимаваше с координирането и логистиката на помощните кампании за Близкия изток. Организираше наемането и обучаването на персонал и доброволци, надзираваше изпращането на доставки, контактуваше с правителствени агенции и отговаряше за финансирането, необходимо за поддържането и функционирането на организацията. Беше напрегната работа. Така че в началото той отдаде промененото й поведение на натрупаната умора. Ема обичаше да се нагърбва с много неща, палеше се до нажежаване. Нормално беше да почувства нужда от почивка.

Ала имаше и други знаци… Започна да я мъчи главоболие, да се отдава на самотни разходки и да изпада в периоди на дълго мълчание. Джонатан усещаше отчуждението помежду им с всеки изминал ден.