Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Ще ми трябва малко време. Довечера става ли?

— Преди обяд ще е още по-добре. И още нещо — искам адреса, на който сте изпратили паспорта.

Фон Даникен остави слушалката. Макс Зайлер разглеждаше новозеландския паспорт. Същата работа — не беше подправян и номерът му не излезе в нито една база данни за откраднати документи.

Фон Даникен погледна часовника си. В Окланд беше 17:30 часа вечерта. Реши да звънне в новозеландското посолството в Париж, за по-сигурно. Заради десетчасовата разлика, повечето служебни справки постъпваха там. Той набра номера и получи същия отговор — паспортът беше истински. Според новозеландските власти, притежателят му — Майкъл Карингтън, живеещ в Крайстчърч, на „Виктория Лейн“ 24 — беше гражданин с неопетнена репутация. Официално — КН. Криминално непроявен.

Поиска проучване на съпътстващите документи. Увериха го, че ще го направят незабавно.

— Какво мислиш? — попита Фон Даникен, след като затвори.

Зайлер вдигна рамене.

— Трудно ми е да кажа. Два истински паспорта със снимката на твоята жертва. Има само един отговор, не е ли така? Гай и Карингтън са измислица. Изключваме възможността да е някой бизнесмен мошеник. Изглежда си имаш работа с нелегален.

„Нелегален“ беше определение за обучен правителствен агент, действащ тайно на чужда територия без покровителството на собствената си държава. Шпионин под дълбоко прикритие.

Фон Даникен кимна и се качи в офиса си обезпокоен. За последните седем години се сблъскваше с подобен случай за пръв път. Оставаха само два въпроса. За кого работеше Ламерс? С какво се бе занимавал в Швейцария, та е трябвало да плати за това с живота си?

Още в седем сутринта повредата в левия турбореактивен двигател на „Гълфстрийм Г-4“, с номер на опашката N4150GB, бе окончателно отстранена и самолетът започна подготовка за излитане от летище „Берн-Белп“. Въпреки препоръката на Маркус Фон Даникен да отседне в хотел, Филип Палумбо остана на борда и спа на кушетка в дъното на пътническото отделение.

Щом самолетът започна заход от терминала, Палумбо стана и се мушна през тесния капак, водещ към багажното отделение в дъното — тясно помещение със скосен таван, без прозорци. Куфарите бяха струпани в единия ъгъл. Бутна ги встрани, коленичи и плъзна назад един от панелите, прикриващ твърда дръжка от неръждаема стомана. Дръпна я рязко и отвори капак, под който зейна кухина — метър на два — оборудвана с матрак и колани за връзване.

Вътре лежеше слаб, мургав мъж, облечен в парашутен костюм, с белезници на ръцете и краката, свързани с верига. Брадата му беше избръсната. Черната му коса — подстригана късо, по военен устав. И памперсът беше по устав. Всичко това се правеше за обезличаване на затворника — трябваше да се почувства безсилен и уязвим.

Изглеждаше млад. Носеше очила с телени рамки — вероятно студент или компютърен програмист. Казваше се Валид Гасан. Беше на трийсет и една години, терорист по призвание. Имаше тайни контакти с „Ислямски джихад“, „Хизбула“ и като всеки уважаващ себе си ислямски фанатик — Ал Кайда…

Палумбо изправи затворника на крака и го заведе в пътническото отделение, където го бутна да седне и закопча колана около кръста му. Зае се да намаже с „Меркурохром“ раните по пръстите на ръцете му. Гасан прежали три от десетте си нокътя, преди Палумбо да се откаже да го разпитва.

— Къде ме водите? — попита той.

Палумбо не отговори. Наведе се, разкопча веригата от краката му и започна да масажира изтръпналите прасци на затворника. Не искаше Гасан да получи дълбока венозна тромбоза и да предаде богу дух, преди да са успели да изстискат от него каквото им трябваше.

— Аз съм американски гражданин — продължаваше да упорства Гасан. — Имам права. Къде ме водите? Настоявам да ми отговорите.

При този род извънредни задържания се бе наложила една максима. Ако ЦРУ искаха да разпитват някого, го изпращаха в Йордания. Ако смятаха да го измъчват, го изпращаха в Сирия. Ако възнамеряваха да го затрият от лицето на земята, го пращаха в Египет.

— Приеми го като изненада, Хаджи.

— Името ми не е Хаджи.

— Правилно — отбеляза Палумбо със заплашителна нотка в гласа. — Знаеш ли какво? Ти нямаш име. За света ти вече не съществуваш. — Щракна с пръсти пред носа му. — Току-що се изпари във въздуха.

Палумбо закопча колана си и в следващия момент самолетът се отлепи от пистата. Екранът в предната част на помещението показваше движението му върху картата на света, както и данни за скоростта, външната температура и предполагаем час на пристигане. След няколко минути в посока север, машината се наклони наляво, докато носът й се насочи на юг-югоизток. Към Средиземно море.