Кристофър Райх - Правилата на измамата

Ала изведнъж той почувства внезапен порив на неоправдана омраза към возилото. Не просто защото беше доказателство, че Ема го лъже, а понеже олицетворяваше начин на живот, който не го привличаше. Повечето от специализантите по хирургия в „Слоун Кетъринг“ си мечтаеха на глас за кабинет на Парк Авеню и къща в Хемптънс. И щяха да ги имат — работеха здраво и ги заслужаваха. Просто за Джонатан медицината не беше средство за постигане на някаква цел. Медицината бе самата цел. Категорично не желаеше да съдят за него по имуществото му. По вещи като тази кола. Важни бяха делата. Доктор Джонатан Рансъм обичаше да се грижи за другите.

Излезе от мястото си в редицата и потегли към изхода. Автомобилите на главния път свистяха покрай него и в двете посоки. Пешеходците бързаха да пресичат. Пред фаровете на мерцедеса застана някакъв мъж. Засенчи очи с ръка и впери поглед през предното стъкло. Полицай. Без съмнение… Джонатан пусна волана и зачака мъжът да извади пистолета си и да извика: „Излез от колата! Арестуван си“.

Ала в следващия момент непознатият вече го нямаше — един от многото пътници, бързащи да се приберат у дома.

Движението утихна. Джонатан зави наляво и подкара автомобила по улицата, далеч от железопътната гара. Четири пресечки по-нататък спря, свали прозореца и извика:

— Качвай се.

Симон се настани на седалката до него. Сгуши се в палето си и се огледа.

— На Ема ли е? — попита.

— Предполагам.

Джонатан се качи на магистралата и пое на изток. Крайпътната табела гласеше: „Чур — 25 км“.

Симон сбърчи вежди:

— Къде отиваш?

— Обратно в хотела. Трябва да разберем кой е изпратил багажа.

— Увеличи температурата.

Човекът от охраната завъртя копчето, регулиращо газовите горелки. Сини пламъци зашариха по дъното на огромния бакърен казан. Термометърът показваше 60°С. Стрелката тръгна нагоре.

Наричаха го Чайника — изобретение от началото на XVII век. Високо метър и половина и пак толкова широко, използвано в обществените перални в Алепо по времето, когато Сирия била провинция на Османската империя. Стрелката се покачи на 65°С. Потопен до раменете в бързо нагряващата се вода, Гасан започна да рита като обезумял. Не смееше да стъпи на дъното от страх да не изгори ходилата си.

Стрелката сочеше 71°С.

Нощта беше дълга. Гасан се държеше изключително мъжки. Гърчеше се от болка, ала и дума не обелваше за това на кого е доставил петдесетте килограма пластичен експлозив. Полковник Майк отдавна не изглеждаше спретнат и чист. Мустаците му лъщяха от пот. Злокобността на помещението се просмукваше в порите му.

— Увеличи още.

Водата в котела забълбука. Гасан започна да вика. Но не молитви или молби към Аллах. Бълваше проклятия по адрес на Запада, кълнеше президента, псуваше ФБР и ЦРУ. Не беше фанатик. Беше терорист по призвание. Бунтар с една-единствена кауза — да разрушава.

Филип Палумбо седеше на един стол в ъгъла. Изглеждаше отегчен от жалките писъци. Съчувствието му към отрепки като Гасан се бе изпарило някъде по времето, когато работеше по случая с бомбените атаки на остров Бали. Четиридесет убити — мъже, жени и деца, наслаждаващи се на екзотичната си почивка. И още сто ранени. А за какво? Поредното безсмислено отмъщение спрямо Запада. Според Палумбо всеки човек имаше договор с обществото да се отнася честно към ближния и да спазва законите. Нарушиш ли го, излизаш извън границите на честната игра и — край на залаганията.

Гасан искаше да убива невинни хора, а Палумбо възнамеряваше да го спре. Загрява водата в казана и купонът започва.

— Да се върнем пак отначало — рече полковник Майк с вбесяващо спокоен тон. — На 10-ти януари си се срещнал с Дмитрий Шевченко в Лайпциг. Натоварил си пластичните експлозиви в бял микробус „Фолксваген“. Къде отиде след това? Трябвало е да ги предадеш на някого. Не вярвам да си имал желание да ги задържиш по-дълго от необходимото. Ти си умник, имаш голям опит. Кажи ми какво стана после? Смятам даже да ти помогна. Предал си експлозивите на крайния потребител. Искам името му. Започнеш ли да говориш, веднага слагам край на тази гадост. Да ти призная, не мога да спя добре след подобни изпълнения.

Задаваше едни и същи въпроси вече десет часа.

Отвън кучетата виеха срещу кръглата луна. Голям камион премина покрай сградата и грохотът от двигателя му разтресе стените.

Гасан отвори уста, ала размисли, стисна устни и оброци глава на гърдите си. От гърлото му изригна вик и отеква между стените на стаята.