Кристофър Райх - Правилата на измамата

Половин час по-късно Симон остави бележника на таблото.

Ема нямаше нито един познат в най-южната провинция на Швейцария. Аскона я нямаше в списъка.

Джонатан пребърка джобовете си и извади отрязъците от багажните квитанции.

— Все още разполагаме с това — каза той. — Чиновникът поясни, че името на подателя е вписано в регистъра на изпращащата гара.

— Не мисля, че швейцарците охотно дават подобна информация. Ще трябва да представиш документ за самоличност.

— Вероятно си права. — Джонатан подаде квитанциите на Симон и запали двигателя.

— Къде отиваме?

— Как мислиш? — попита той, погледна назад и излезе на пътя.

Симон се намести в седалката и приглади косата си зад ушите.

— Но Ема не е познавала никого там. Нямаме никаква представа какво търсим. Какво можем да се надяваме да открием?

Джонатан насочи колата надолу по улицата и настъпи газта.

— Знам как да разбера кой е изпратил багажа до Ема.

Пет минути преди полунощ на товарната рампа зад сградата на „Роботика“ АД в промишлената зона на Цюрих спря микробус без номера. Отвътре излязоха четирима мъже. Носеха тъмни дрехи, ниско нахлупени шапки, хирургически ръкавици и обувки с каучукови подметки. Водачът им — най-ниският от всички — хлопна веднъж по вратата и микробусът потегли.

Мъжът се покатери на платформата и застана пред преградата от гофрирана стомана. В ръката си стискаше два ключа. С единия дезактивира алармената система, а с другия отвори служебния вход. Мъжете се шмугнаха един по един в тъмната сграда.

— Разполагаме със седемнайсет минути до следващата обиколка на охраната — каза главен инспектор Маркус фон Даникен и затвори вратата. — Действайте бързо, внимавайте какво пипате и в никакъв случай не изнасяйте нищо от сградата. Помнете — няма ни тук.

Мъжете извадиха фенерчета от якетата си и се запътиха по коридора. Фон Даникен водеше със себе си Миер от Логистика и поддръжка, Кублер от Специалните служби и Крайчек от Десантен отряд. Всички бяха наясно с обстоятелствата около операцията. Отлично знаеха, че ако бъдат заловени, ги грози незабавно уволнение и реална опасност от влизане в затвора. Заради лоялността си към Фон Даникен бяха готови да поемат този риск.

Миер от Логистика се бе свързал с охранителната фирма, за да получи графика на нощния пазач и ключовете за влизане в сградата. Швейцарската индустрия от години съдействаше на Федералната полиция.

Кублер пусна останалите пред себе си и извади от чана си правоъгълно устройство, подобно на обемист и тежък мобилен телефон. Протегна го пред себе си и бавно тръгна по коридора, без да отделя поглед от пулсиращата хистограма върху екрана. Изведнъж спря на място и натисна червения бутон под палеца си. Хистограмата изчезна. На нейно място се появи надпис АМ-241. Погледна нагоре. Точно над главата му имаше детектор за дим.

Устройството в ръката му представляваше сензор за експлозиви и радиация. Надписът АМ-241 не го тревожеше — америций 241 бе минерал, използван при детекторите за дим. Търсеше нещо малко по-вълнуващо. Продължи надолу по коридора, размахвайки пред себе си сензора за радиация като иманяр с лескова пръчка в ръка. Мястото изглеждаше чисто. Засега.

Фон Даникен нямаше ключ за кабинета на Тео Ламерс. Въпреки желанието си за съдействие, охранителната фирма не можеше да им предостави нещо, до което й беше отказан достъп — личното пространство на изпълнителния директор бе забранена територия. Миер разстла комплект шперцове и инструменти на пода и се залови за работа. Като бивш преподавател в районната полицейска академия, отвори ключалката само за трийсет секунди.

Фон Даникен зашари с фенерчето из кабинета. ЛМУ си стоеше на шкафа, където го бе видял последния път. Пое го в ръце и го огледа от всички страни. Изумително — толкова малко устройство да се движи с такава висока скорост. Но най-много го интересуваше предназначението му — било то за мирни или други цели.

Върна го обратно и му направи няколко снимки с цифровия си фотоапарат. После се приближи към писалището на Ламерс. За негова изненада, чекмеджетата бяха отключени. Пребърка ги едно по едно, като вадеше папките и документите на мъртвия им собственик върху бюрото и ги снимаше. Повечето приличаха на кореспонденция с клиенти, служебни записки и сметки. Не откри нищо, което да загатва защо този човек е имал нужда от три фалшиви паспорта и зареден автомат в дома си.

Тук е животът му за пред обществото, каза си Фон Даникен. Веселата страна на нещата.