Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Дванайсет минути — прошепна Крайчек, застанал до открехнатата врата на кабинета. Крайчек беше силовият елемент в групата и фактът, че носеше „Хеклер & Кох МР-5“ в ръка, го доказваше.

Графикът на ангажиментите…

Фон Даникен го забеляза съвсем случайно до снимката на Ламерс със съпругата и децата му. Взе бележника с кожена подвързия и го разлисти. Записките му бяха сбити, почти кодирани, предимно отметки за срещи с отбелязани името на компанията и неин представител. Погледна последната от всички, отбелязана в деня на смъртта му. Вечеря в 19:00 часа в Ристоранте Емилио с някой си Г. Б. До името имаше телефонен номер.

Фон Даникен снима страницата.

Нямаше повече работа в кабинета и заедно с Миер се отправиха към рецепцията. Встрани от нея, зад летяща врата, се намираше фабриката.

— Къде е работилницата му? — попита Миер, докато двамата си проправяха път между работни маси на колелца.

— Откъде да знам? Казаха ми само, че там Ламерс е построил ЛМУ.

Миер спря и го улови за ръката.

— Но си сигурен, че е тук, нали така?

— Логично е. — Фон Даникен не се сещаше сътрудничката на Ламерс изрично да е посочвала, че работилницата се намира в сградата.

— Логично ли? — ядоса се Миер. — Рискувам пенсията си заради това.

В дъното на помещението се виждаше преградено със стени пространство в ъгъла. Върху стоманената врата висеше табела „Вход забранен“.

— Логично погледнато, съм убеден, че я открихме — каза Фон Даникен.

Миер коленичи и извади фенерчето си.

— Залостена е здраво като Националната банка — измърмори той.

— Можеш ли да я отвориш? — попита Фон Даникен.

Миер му хвърли смразяващ поглед.

— Логично погледнато, не виждам защо да не мога.

Миер извади инструментите си и започна да ги изпробва един по един в ключалката. Фон Даникен стоеше наблизо, а сърцето му блъскаше в гърдите толкова силно, че можеха да го чуят в Австрия. Не му допадаше този метод на работа. Първо, влизане с взлом без съдебно разпореждане, а сега — ровичкане в нечие лично пространство. Какво го бе прихванало? Изобщо не си падаше по такива авантюри и се гордееше с това. За своите петдесет години се чувстваше твърде стар да прави първия си опит в подобна нелегална дейност.

— Девет минути — разнесе се в слушалката му невъзмутимият глас на Крайчек.

Кублер тъкмо влизаше във фабриката с детектора си за радиация. Насочи го надясно и на екрана се изписа C3H6N606, а до него — циклотриметилентринитрамин. Разпозна названието, но предпочиташе търговското му наименование — RDX. Май щеше да се окаже, че не са били тук напразно.

— Осем минути — обяви Крайчек.

Коленичил на пода, Миер въртеше два шперца с ловкостта на магьосник.

— Готово — каза той.

Резето изщрака и вратата се отвори.

Фон Даникен пристъпи вътре. Лъчът на фенерчето попадна върху тезгях с разхвърляни по него електрически инструменти, клещи, отвертки, кабели и парчета метал. Ето че я откриха — работилницата на Тео Ламерс…

Фон Даникен включи осветлението. Помещението представляваше по-мащабно копие на домашната му работилница в Ерленбах. В двата края на стаята имаше чертожни маси с разхвърляни върху тях технически скици и планове. На пода бяха струпани най-различни кашони. Съдейки по надписите им, съдържаха електрическо оборудване.

На стената до него бе закрепен чертеж на някакъв летателен апарат. Фон Даникен се повдигна на пръсти, за да погледне техническите характеристики. Дължина — два метра. Разстояние между крайните точки на крилата — четири и половина метра. Това не беше ЛМУ, а нещо доста по-сериозно. Чертежът го определяше като „търтей“: дистанционно управляван летателен апарат за преминаване над вражеска територия с възможност — по всяка вероятност — да изстрелва ракетни снаряди. Косата му настръхна при тази мисъл…

До ъгъла на чертежа бе забодена снимка на завършен модел. Изглеждаше огромен . Великолепно изпълнение. До него стоеше някакъв мъж. Тъмна коса. Тъмен цвят на лицето. Свали фотографията и я разгледа отблизо. От датата в ъгъла ставаше ясно, че е направена преди седмица. Обърна я, на гърба имаше надпис — Т. Л. и П. Е., и дата. Т. Л. беше Ламерс. Кой обаче бе П. Е.?

— Четири минути — каза Крайчек.

Фон Даникен и Миер загрижено се спогледаха и продължиха с претърсването. Миер започна да тършува в кашоните, а Фон Даникен се зарови в скиците върху чертожните маси.

— Две минути.

Тогава Фон Даникен се сети за инициалите от бележника на Ламерс. Г. Б. Погледна пак гърба на снимката. Инициалите не бяха П. Е., а Г. Б. Намери снимката от въпросната страница на бележника във фотоапарата, увеличи я и погледна телефонния номер до инициалите Г. Б. Код 078. Тичино, най-южният кантон на Швейцария. Там се намираха градовете Лугано, Локарно и Аскона. Първата истинска следа, на която попадаше.