Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Не ви разбирам, госпожице…

— Госпожа Рансъм — довърши тя.

Фон Даникен местеше поглед от единия към другия и трескаво размишляваше. За момент дори му се стори, че долови у тях отчаяние.

— Вие сте Ема Рансъм — възкликна той, сочейки я невярващо с пръст. — Жената, която загина при злополука в планината миналия понеделник?

— Нямаше никаква злополука.

— Очевидно… — въздъхна Фон Даникен.

Ема срещна погледа му. Двама професионалисти от двете страни на барикадата си размениха безмълвни послания. Ема му даде секунда да осмисли нещата и продължи:

— Джонатан няма нищо общо с този заговор. Полицаят, когото уби, изпълняваше наши заповеди. Заедно с партньора си нападна съпруга ми в опит да се сдобие с нещо, което ми принадлежеше. Джонатан действаше при самозащита. Не мога да кажа нищо повече, освен това, че аз съм тази, която търсите. Не съпругът ми. Трябва да ме изслушате. Бъркате къщата. Ще попаднете в клопка?

— В клопка ли? — скептично попита Фон Даникен.

— Да.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Защото знам къде се намира истинската къща.

— Трябва да побързаме — намеси се Джонатан. — Прекратете операцията.

Цялото същество на Фон Даникен излъчваше безстрастната апатия на изтощен боец, събиращ сили за последната си битка. Раздвижи устни и Джонатан се приготви да чуе един от многото измъчващи го въпроси. Същите, които бяха тормозили и него.

— Къде е „търтеят“? — попита Фон Даникен.

— Държат го в една къща горе на хълма. На Ленкщрасе 4. — Ема посочи към възвишенията, издигащи се на около пет километра зад тях.

— Планирано е за тази вечер, така ли?

— Полетът на „Ел Ал“ от Тел Авив — каза тя.

Далече, на някоя от пистите, се приготвяше да излети самолет. Острото свистене на мощните му двигатели пронизваше небето. Малко по-отблизо се разнесе различен звук с по-ниска честота. Тримата вдигнаха погледи и проследиха двете неясни сиви очертания, спускащи се надолу.

— Спри ги — каза Ема.

— Как мога да съм сигурен, че казваш истината?

— Защото стоя тук, пред теб.

Фон Даникен извади радиостанцията от джоба си и я приближи до устата си. Преди да успее да каже и дума, нощта избухна в смесица от заслепяващи експлозии, шум от счупени стъкла и насечен картечен огън. Величествени огнени пламъци обагриха черното небе. Озарени от блясъка им човешки силуети тичаха към задната част на къщата.

Фон Даникен се втурна надолу по пътеката. Джонатан и Ема плътно го следваха. Стигнаха до командния център и влязоха вътре през задната врата. Десетина мъже стояха струпани на прозореца в дневната. От радиостанцията се изливаше непрекъснат поток от думи.

— Всекидневна. Чисто.

— Кухня. Чисто.

— Спалня. Чисто.

Гласовете говореха в телеграфен стил, без да се застъпват. Тогава се чу картечен огън…

— Имаме ранен!

Настъпи хаос и паника. Гласовете крещяха един през друг като обезумели.

— Кой е?

— От лошите.

— Чакай… какво, по дяволите, става?

— Завързан е.

— Но той имаше оръжие.

— Извикай шефа тук… Веднага!

Фон Даникен погледна към Ема, но тя не откъсваше очи от радиостанцията.

Бъркотията спря внезапно, точно както и започна. Никой не помръдваше. Всички мълчаха в очакване да чуят нещо. Изтече минута. Някъде навън се разлая куче.

Най-после от радиото се разнесе гласът на Брант.

— Маркус, ела веднага!

Фон Даникен посочи с пръст към Ема и Джонатан.

— Не мърдайте оттук.

Вървеше по средата на пътя. Целенасочено не бързаше, въпреки че му се искаше да тича. Ала той все пак стоеше начело на отдел във Федералната полиция и съзнаваше, че ако го направи, ще изглежда изключително неуместно за поста му.

Изкачи стълбите към входната врата по две наведнъж, проправяйки си път между излизащите отвътре полицаи. Очите му пареха от пропития във въздуха бездимен барут. Влезе вътре. Електричеството към къщата бе прекъснато още преди атаката. Коридорите бяха тъмни и задимени. Фон Даникен включи фенерчето си. Почернялото лице на Брант изникна пред него.

— Очаквали са ни — каза той и го поведе към всекидневната. — Приготвили са ни клопка.

— Какво?

— Виж сам.

Фон Даникен насочи фенерчето си към струпаната в центъра на стаята купчина. На пода, прекатурен на една страна лежеше мъж, завързан към стол с ниска облегалка. Устата му беше омотана с тиксо. От ръката му стърчеше пистолет, пристегнат около дланта му с още тиксо. От раната на гърдите му се процеждаше струйка кръв и се събираше в локва под тялото му. Безжизнените му очи бяха широко отворени.