Кристофър Райх - Правилата на измамата

— Не знаем със сигурност, но предполагаме, че са поне петима. Може и повече.

— Въоръжени ли са?

— Без съмнение. Те са професионалисти. Преди няколко седмици са се сдобили с двайсет килограма пластичен експлозив „Семтекс“, който по всяка вероятност е на борда на „търтея“.

Брант кимна мрачно, пресмятайки наум какви са шансовете му за успех и оцеляване.

— Ще пристигнем с два хеликоптера. Екипът ни ще се спусне с въже. Ще го насрочим така, че да съвпадне с излитането на някой самолет. Двигателите на хеликоптерите са снабдени със заглушители, които им позволяват да летят почти безшумно. Ще изпратим втори екип по улицата, който ще проникне в къщата от входната врата. Приятелчетата ви няма да усетят нищо, преди да са ни видели с очите си. Цялата операция ще отнеме не повече от шейсет секунди.

— Колко пъти сте го правили?

— Нито веднъж — присви очи Брант. — Но имаме завидни постижения по време на тренировка.

Фон Даникен само кимна.

— След четиридесет минути ще сме готови — каза Брант. — Да кажем, в седем и двайсет.

Двамата свериха часовниците си.

Фон Даникен се приближи към прозореца, от който Миер наблюдаваше с бинокъла.

— Някой в квартала забелязал ли е нещо подозрително?

— През последните няколко дни тук очевидно е кипяла усилена дейност. Непрекъснато са идвали и са си отивали хора. Движили са се коли, паркирали са пред къщата.

— А микробусът?

— Никой не го е виждал.

Капитан Брант им даде знак от задната врата, че е време да излизат. Фон Даникен го последва и двамата притичаха към паркиран наблизо микробус. Качиха се и хлопнаха вратата след себе си.

За две минути стигнаха до сградата на пожарната, където се подготвяше екипът на Брант. На футболното игрище в съседство чакаха два военни хеликоптера с бавно въртящи се витла.

В сградата напрежението бе осезаемо. Полицаите нахлузваха тъмносини маскировъчни гащеризони, бронежилетки и найлонови ремъци, придържащи екипировката им: радиостанция, ръчни гранати и боеприпаси. Време беше да приложат учението на практика.

Разполагаха с общо двайсет и пет щурмови групи. Бяха по-възрастни, отколкото на Фон Даникен му се искаше. Някои от тях едва успяваха да закопчеят бронежилетките върху заоблените си шкембета. Стандартно въоръжени с компактни автомати „Хеклер & Кох HG47“. Двама мъже непохватно мъкнеха огромни пушки „Уингмастърс“, които буквално можеха да издухат цели врати от пантите им.

Двупосочната радиостанция на Фон Даникен изпука. Търсеше го Миер.

— Лампите в къщата току-що светнаха.

— Лампите в къщата светнаха — извика Брант към екипа си.

Помещението едва побираше напиращото нетърпение.

— Някакви разговори? — попита Фон Даникен.

Един от техническите екипи бе насочил лазерен микрофон към прозорците на къщата. Уредът „четеше“ вибрациите от стъклата, предизвикани от говора на хората вътре и ги препращаше обратно под форма, наподобяваща истинското им звучене.

— Телевизорът работи — отвърна Миер. — Да се надяваме, че ще го оставят включен и няма да ни чуят.

Брант раздели екипа си на две групи по осем души, с още осем човека в запас.

— Чакам да ми дадете зелен сигнал.

— Имаш го. — Фон Даникен вдигна палец и му пожела късмет.

Брант се изправи пред момчетата си.

— Влизаме след пет минути — извика той.

Фон Даникен се запъти към командния пост по пътеката покрай гората. Вдигна поглед към небето. Нощта беше прекрасна. Наподобяваше кадифена завеса, осеяна с блещукащи звезди около извития сърп на месечината. Часовникът му показваше 7:16. Зад гърба си дочуваше гласа на Брант, който разпределяше хората си по хеликоптерите. Пъхна ръце в джобовете си и ускори крачка.

— Фон Даникен.

Той спря и се озърна. Наоколо нямаше никого.

Иззад сенките се появи широкоплещест мъж.

— Казвам се Джонатан Рансъм. Разбрах, че ме търсите.

Джонатан се приближи към полицая с вдигнати встрани ръце, за да покаже, че не е въоръжен, точно както го посъветва Ема.

— Трябва да спрете екипите си — каза той. — Хората, които търсите, не са в тази къща.

— Не са ли? — предпазливо попита Фон Даникен.

— Не. Нито пък „търтеят“.

— Защо ми казвате това?

— Защото аз също искам да ги спра. Направихте грешка. Не аз съм човекът, когото трябва да издирвате.

— А кого?

— Мен. — Ема пристъпи към тях иззад гърба на полицая. — Господин Блиц и господин Ламерс бяха мои колеги, не на Джонатан.