Кристофър Райх: Правилата на измамата

— Имаме основателна причина да смятаме, че предстои наземна атака срещу полет 863 на „Ел Ал“.

— Но от главното управление не са ме уведомили за…

— Направи го веднага!

— Да, сър.

Фон Даникен затвори. Шейсет километра. Ако малкият „търтей“ в кабинета на Ламерс имаше обхват от петдесет километра, то този тук, съдейки по размерите му, можеше да стигне десет пъти по-далеч.

— Малко по-нагоре има блокада на пътя — каза Харденберг.

— Заобиколи я.

— Да пусна ли сирената?

— Изчакай, докато приближим.

Харденберг насочи аудито встрани от пътя и гумите плавно стъпиха по заснежения чакъл. Колата леко поднесе.

— Внимавай.

— Няма проблем — каза Миер. — Казах на…

Предният прозорец експлодира и купето се изпълни с парчета натрошено стъкло. В колата заваляха куршуми. Спука се гума и автомобилът се наклони на една страна. Радиаторът се взриви и отвътре изригна облак пара.

— Залегни! — извика Фон Даникен.

Секунда по-късно го удари нещо топло и влажно. Той избърса лицето си и по ръцете му се размаза съсирена кръв. Курт Миер лежеше свит между двете седалки с лице, превърнато в безформена каша от кости и хрущяли.

Харденберг отвори вратата и изпълзя към задната част на колата. Фон Даникен отвори своята врата, преброи до три и хукна към гората. Хвърли се по корем и зарови лице в снега.

Стрелбата замря.

— Обади се на капитан Брант — извика той към Харденберг.

— Телефонът ми остана в колата.

Фон Даникен опипа джобовете си. Беше изпуснал своя телефон по време на непредставителното си излизане. Измъкна служебния си пистолет, напъха непохватно заредения пълнител и свали предпазителя. Погледна часовника си и изруга. 07:42. До ушите му достигна някакъв шум. Двигателят на „търтея“ се събуждаше за живот.

Огледа се наоколо. Къщата се намираше на трийсет метра нагоре по склона. Надвиснала над хълма модерна постройка, подпряна от здрави стоманени пилони. Прозорците тъмнееха и й придаваха изоставен вид. За съжаление, не беше така…

Фон Даникен надигна глава и отново се огледа. Един куршум се удари в дървото на десетина сантиметра от него. Той зарови лице в снега. Имат очила за нощно виждане, мина му през ума. Как иначе можеха да го забележат в проклетия мрак?

— Притичай надолу по хълма — нареди той на Харденберг. — Трябва да предупредиш останалите.

Харденберг седеше подпрян с гръб на задната броня, пребледнял като платно.

— Добре — отвърна той, ала не помръдна.

— Прикривай се зад колата и няма да те улучат — продължи Фон Даникен.

Харденберг се раздвижи. Преглътна и се надигна, после запълзя на четири крака надолу по баира. Фон Даникен не сваляше поглед от него. Пет крачки, десет… Стой наведен, тихо повтаряше той. Харденберг пропълзя още няколко метра и колебливо надигна глава.

— Залегни! — прошепна Фон Даникен и размаха ръка, давайки му знак да се сниши.

Харденберг разтълкува движението му точно обратно и се надигна да става.

— Не! — извика Фон Даникен с всичка сила. — Залегни!

Харденберг кимна несигурно и продължи да слиза по хълма. Секунда по-късно един куршум се заби в главата му и той се свлече върху бетонната настилка.

— Клаус!

Фон Даникен се търкулна по гръб и покри лицето си с ръце. Повдигаше му се от самия себе си.

Капитан Ели Цукерман регулира елероните и плъзна щурвала назад, подготвяйки се да изключи автопилота. Управлението на пътнически самолет беше автоматизирано до такава степен, че веднъж щом пилотът програмираше бордовите компютри с точните данни за полета — направление, височина, максимално допустима скорост при приземяване, — машината буквално си летеше сама. Единственото време, през което Цукерман усещаше, че упражнява контрол над самолета, бе при излитане и кацане — общо трийсетина минути от полета. През останалото време изпълняваше единствено ролята на обикновен техник, наблюдаващ пулта за управление, и следеше дали вторият пилот поддържа комуникацията с диспечерската кула. Не беше точно мечтаната от него работа, след като напусна военновъздушните сили преди много години като наперен военен летец с двайсет и една успешни въздушни атаки по време на три войни.

Цукерман изключи автопилота и пое ръчното управление. Самолетът потрепери и хлътна надолу. Плъзна наляво лоста за управление на елеваторите и огромната машина плавно зави на юг. Нощта беше ясна — идеално време за полет. Виждаше светлините на града в далечината, а зад тях — огромната черна пустош на Алпите. Регулира задкрилките и самолетът започна плавното си спускане към летище „Цюрих“.